на Милош..

Дали мълчанието е злато. И затова ли съм беден ?!…никой не знае. Пък аз и не питам. Питам себе си. И никой не ми отговаря. Тъпа история. Знам че емоцията е по-силна от сичко. Тя може да надскочи и теб дори. Предполагам, че ти се е случвало. Седнах за да пиша текст за новите ремонти по пътищата. Новите стари ремонти на новите стари пътища. По които минават новите ни стари коли. Определено текста не тръгна в пътна посока. Исках да пиша и за Милош, който срещнах на морето. Милош е сърбин. Живее в Канада. Обаче вече не му се живее в Канада. И се върна в Белград. Милош твърди, че масово се набллюдава едно недоволство от градовете. Каза, че и в Канада и във Франция и в България и в Сърбия хората са недоволни от града в който живеят. Мрънкат за стотици неща и продължават да живеят в него. Единствения град в който хората не мрънкат, а са щастливи че живеят в него е Барселона. Така твърди Милош, а той е говорил с доста хора. Просто защото е ходил на доста места. А аз не съм. И сигурно Милош е прав. Може да се преместим всички в Барселона. Или да спрем да мрънкаме. Два варианта. И двата тежки сами по себе си. Аз нямам проблем. Ще продължа да псувам където и да живея. Така се отпускам. Сори. Иначе емоцията е много важно нещо. Може да те погуби понякога. Гледам едно пиратско дивиди на Депеш Мод и се дивя на идиотската немска публика, която стои като дърво, докато на сцената се случват батални неща. Има 5-пъти повече хора отколкото имаше в София и са 100-кратно по-големи дървета. Не пеят. Само пляскат като роботи. И ме е яд, че няма дивиди с концирта от София. Защото публиката тук го заслужава..защото….защото всеки който е бил там знае какво имам предвид. Страхотно ми скача мисълта.. а исках да пиша за ремонтите..новия Хаинбоаз. Защо не започнт да слагат табели с ударниците, както е било едно време. Вместо да има табели на които пише “Изпълнителна агенция Пътища”, бла-бла “Рехабилитация на път “ бла-бла. Да има табели на които да са изписани имената на работниците изхабили пот и нерви за да положат нов асфалт, който да падне след 6 месеца. Да има списък на новите ударници. Защото 50 години след бригадирското движение в България пак се строят пътища. Заводи слава-богу не. Налива се нов асфалт върху майката земя, за да може да стигнеш до всяко кътче в татковината поне в близките две седмици. После асфалта ще се изрони. И пак ще е същото. Но в момента е Хаинбоаз. Навсякъде се ремонтира, машини цепт мрака, чакъл се лее като река. Изобщо кипи трудова дейност. И имената на новите ударници трябва да стоят редом с тези на програмата по която се финансира дадения участък. А иначе Депеш Мод са велики. И Милош е прав. А аз отивам да ям.

на Ичо...

Чичо Ичо беше малко тъжен. Той така и не разбра защо му беше едно таково тъжно, при положение че нямаше основателна причина за това. Чичо Ичо току що бе слезнал на родна почва. На твърда почва в неговия случай. Бе прекарал една година от живота си на кораб. В океан. А не в някакво си Черно Море – “защо тъй ревеш”, ах таз моя бурна младост и прочее.. За една година чичо Ичо бе влюбвал и разлюбвал. Бе живял и бе умирал. Слава богу, последното поне е метафора, че иначе няма как да пиша тази история. Щот за момента пиша предимно за живи хора. Мъртвите не четат. Или поне аз не съм наясно с това. Та….За тази едно година чичо Ичо бе видял бая неща. Бе слизал на брегове, на които бял крак не стъпва с месеци. Бе слизал на брегове, на които бял крак да слиза не е уместно. Бе запазил себе си в една сбирщина от простотия и низост. Бе наблюдавал как тлъсти пенсионерки харчат потни долари, за да опровергават теорията на Дарвин. Не оная за еволюцията, а тая че човек се ражда, живее и умира. Което всъщност, няма нищо общо с Дарвин. Майната ми и майната и, на общата ми култура. Чичо Ичо бе разбрал какво е носталгия. Бе плакал и бе залагал душата си всеки божи ден, за да се върне отново тук. Бе изхарчил всяка една стотинка изкаран с неспане. За да се прибере. Но не за да я изхарчи тук. А за да се прибере. За да види старите си приятели. За да се скара с баща си. Да даде пари назаем на брат си. И отново да се върне. В океана. Чичо Ичо се върна от гурбет без пари. Така, както тръгна. Чичо Ичо тръгна с един самолете билет, малко дребни пари, куфар с дрехи и цял шкаф с истории. И огромен сексуален потенциал, който между другото е останал неразкрит от местните. За съжаление на чичо Ичо. И за наше всеобщо. И докато всички очакваха, че чичо Ичо ще постъпи като всеки българин решил да потърси мизерията извън страната си, за да се върне тук и за 3 месеца да бъде “Господин за един ден”. Да бъде Пурко. Да бъде нещо, което не е. Чичо Ичо изненада всички. Или поне мен. Чичо Ичо нямаше нито един лев в джоба си когато го видях. Което беше истинско. Защото той си е такъв. Имал е вероятно. Но са заминали по предназначение. Казах ви вече. Чичо Ичо не е живял като мишка. Чичо Ичо не е прекроявал каютата в свободните от работа минути, за да пести пари. За да се върне и да ги изпие тук. Чичо Ичо ги е изпил там. И по дяволите е направил нещо много, много хубаво. Защото иначе да си ге навре в гъза тия пари, няма да вземе емоциите, които е взел. Защото чичо Ичо е бил истински. И ще остане такъв вероятно, да е жив и здрав. В момента чичо Ичо заминава отново към океана. За да се качи на поредния кораб и да го няма една година. А може би и повече никой не знае. Защото чичо Ичо е като Гълфстрийм. Хем всички знаят откъде минава и кога идва и си отива. Хем понякога те изненадва. Защото за една календарна година в която аз работих някакви неща, карах се с някакви хора, пих някакви неща, писах пълни глупости, отказвах ангажименти и приемах такива, чичо Ичо е имал време да се влюби, да разрюби, както вече уточних по-горе, да се напие на пуст плаж, да тегли майната на всички и да докаже на себе си и океана, че човек е хубаво да е истински навсякъде. Въпреки, че понякога е малко тъжен. А чичо Ичо беше тъжен. Тъжен, че ни вижда. Тъжен, че не може да сподели с нас историите си. Че ние никога няма да бъдем в неговия тъжно-смешен филм. Че ние сме твърдата земя, а изведнъж той се оказа морето. И че ние винаги ще бъдем тук, докато той не е сигурен. А ние ще бъдем тук, защото някой трябва да му плати една малка бира. И да го погледа колко е тъжен, при положение, че вижда приятеблите си за първи път от една година. и може би това е най-тъжното в цялата история. Защото ако човек има възможност да вижда по-често близките си хора, той намя да е толкова тъжен. Не знам… но знам, че чичо Ичо е истински. И винаги ще остане такъв. А на мен майната ми.

.....педали....

Онзи ден в полу-трезво състояние наблюдавайки седящите до мен двама мъже, стигнах до странното прозрение, че почти всички чужденци, които са в България приличат на педали. Те може би са си педали, но аз няма откъде да знам това. Аз знам това, което виждам. А това, което виждам определено е педалско. Едни мазни, червеникави млади чичовци, които не гледат жените ни като стар войник по време на градска отпуска. Те или си гледат в краката или в гъзовете на минаващите покрай тях млади мъже. Може би им гледат кройката на панталона. Може би. Но, умре шивача дето гледаше с такива очи. Останаха само чужденците. Които идват тук да спят не с евтини жени, ами с млади мъже. Щот старите са си стари. И скъпи по всяка вероятност. По-добре е с млади. Мъже. Не знаещи чужд език, но познаващи красотата на еврото. Млади и красиви мъже. Които пият водка с мартини и носят скъп часовник. Вечер се навеждат и изкарват пари за нов. Мъжки курви, педали. Наречи ги както щеш. За мен са млади момчета с ясна цел. Да вземат еврото на дошлите да го оставят при тях потни и избръснати до съвършенство червени чужденци. Те идват от бая места. Защото знаят, че тук има хубави мъже. И най-важното, че има евтини мъже. Вярно, на чужденците им личи, че са педали. Но какво от това по-дяволите. Та те са си педали и на кого му пука дали са облечени в костюм, дънки или са по наполеонки и с развята паламарка. Те идват тук за да го направят. После си отлитат. Като птиците. Само дето те го правят със самолет. И в самолет. Птиците, както знаете умират сами. Някои педали също. Другите остават тук. Защото има евтини момчета. Защото световното сдружение на педалите следи всяка седмица демографските таблици. `Щот, според статистиката мъжете са кът. Особено красивите мъже. И тъй като чужденците не обичат грозни, идват тук. При красивите. А те ги чакат. Чакат нови и нови инвеститори. Защото фирми бол, но не винаги можеш да попаднеш на работодател педераст и да си оправиш финансовия баланс. Да постигнеш стабилност единствено чрез задника си. Звучи гнусно направо, ама е факт. Влезте в някой клуб и разгледайте. Ще познаете и едната каста на чакащите и другата на търсещите. Вторите се разбрахме, че са предимно чужденци. Инвеститори един вид. Толкова ли е паднал гарда бе хора. Толкова ли са ни погрознели жените, че идват някакви хора да оглеждат и нашите гъзове. Защото преди се гордеехме с евтините жени. Че две водки без лед и тоник правеха чудеса в Студентски град. Сега две водки с лед и без тоник най-много псувня да ти докарат. А преди не беше така. Преди жените бяха евтини, а мъжете се биеха за тях. Сега явно мъжете са евтини, а жените се бият. Но не за мъже. Бият се за техни си проблеми. А мъжете стоят и чакат. Чакат някой да ги потърси. За няколко евра повече. Срамна работа момчета. Срамно и за момичетата, че са оставили нещата да стигнат до тук. А за чужденците какво да кажа. Повечето приличат на педали. Успех млади момчета.

мобилните набори

Тази година абитуриентите минаха някак като дъжда. Въпреки, че дъжда се позадържа. Уж ги усещаш, ама не ти пречат кой знае колко. Тази година завършиха “мобилните” набори. – 88 – 89. Последните отрочета на социализма. Последните направени в соц-а дечурлига се напиха и повърнаха. От догодина абитуриентите започват на чисто. Идва набор 1990-ти. И той ще се напие и той ще повърне. В това спор няма. Но има някаква особена романтика в мобилните номера. Първи бяха набор 87. Тази година падна номер 88 и 89. Следващата се разбрахме, че са вече на чисто. Дали във въните на последните мобилни абитуриенти тече малко и от нашата кръв, това не знам. Едва ли ще го разбера някога, защото не мога да разбера тях. Те оставиха джанките да зреят по дърветата. Те оставиха черешите да се купуват от пазара и дините да презряват, вместо да се крадат от сергиите. Те са виновни, че не свързаха моето детство с тяхното. А никога до този момент веригата не е била късана. Те не предадоха 60 годишен генетичен материал на следващия набор – 1990-ти. И ще си платят за това. Дали с глобално затопляне или с божия намеса, не е толкова важно. Ще си плятят и цената ще е страшна. Защото няма нещо толкова жалко, колкото са узрелите джанки висящи на дърво в квартала. Джанки, които никога не са висели с такава сила. И антени по покривите, които никога не са били толкова много. Супер тъжно е. Че се скъса връзката. Че от тук нататък черешите ще се търкалят по магазините, а джанките ще остават все така увиснали от дърветата. И няма да има кой да краде дини, защото ще има пари да си ги купи. Или няма да знае как да ги открадне. Няма да се крие, че пуши в тоалетната на училището, защото там отдавна вече има пепелници. Яд ме е бе хора. Яд ме е на този чекиджийски набор, че скъса връзката. Скъка пъпната връв с всичко, което е принадлежало на подрастващите. Всичките онези обелени колена и сълзи в очите, които се сливат със сополите. Сълзи от счупена играчка или просто от бащински шамар, който оттегва и в ушите и клавата се люшка, като в Ботево стихотворение. Мобилните набори са виновни за всичко. А уж са набор, който е в час с комуникацията. А я прекъсна. Може би новия, чист 90-ти набор ще наложи новите ценности, които да стъпят на старите и отново ще се сети, че джанките трябва да стоят в стомаха и да предизвикват разстройство, а не да остават по дърветата и да зреят. Че дините е хубаво да бъдат крадени докато продавачите спят завити до тях. Че антените стават и за тръби за фунийки и въпреки, че има малко останали игрища за футбол, няма нищо по-истинско от махленското мачле. Там се гради воля и мъжът става мъж. Въпрос на мъжка чест, не на игра. Последното не е мое. Знаете на кого е. А и нея я боли предполагам . Защото и тази година абитуриентите минаха. Като дъжда. Напиха се и повърнаха. И не обраха джанките. И скъсаха връзката. Дано 1990-ти набор да постави новото начало. В тях ми е надеждата. Момичета и момчета не забравяйте кои сте. Моля ви.

Франция

Винаги, когато искам и имам да кажа толкова много неща, нямам абсолютно никаква представа от къде да започна. И с какво. Може би, трябва като малко дете да хвана едно паве и да го метна. В кладенеца. Пък, колкото кръга се получат във водата от цопването – толкова. Мен ме е страх да летя със самолет. Това нямаше нищо общо с предишните брътвежи, ама някак трябва да мина към темата. Мен наистина ме е страх да летя със самолет. Па да не говорим колко би ме било страх да го карам. Обаче трябваше да отида до Франция. И летях. И кацнах. И ей това произлезе като равносметка след прекарани там 15 дни. Не съм бил на почивка и затова не съм видял физиономията на отпочиналите французи. Видях работните французи. И тия дето предимно пият. Просто щот пих с тях. Французите са шовинисти. И пианисти и парашутисти. И аутисти и каратисти. И всякакви исти. Може би имат и глити, но се умихват. И го правят често по-дяволите. Толкова често, че се свиква лесно. И ти става леко на душата да се усмихваш, да пиеш вино и с червени от танина зъби да казваш бонжур и бон соар. Е, не е много хубаво, да пиеш и да казваш бон жур, щот бон жур си е добър ден, нали. Обаче никой нищо няма да ти каже. Щот се усмихваш. И щот си пич. Аз съм пич. И го усетих чак когато отидох във Франция. Не исках да се връщам в България. Признавам го чистосърдечно, защото ми беше трудно да свикна с това, тъй като винаги съм твърдял обратното и съм се тупал образно казано в гърдите. Някакъв Слави-Трифоновски шовинизъм. Криворазбран патриотизъм. Популизъм или както искайте го наричайте. Просто нещо съм се объркал. Ама бая. Щот съм пич. И трябваше да мина 1500 километра за да го осъзная. Да се тупна по главата и да кажа – “аз съм ебаси пича”. И в това гениално прозрение се крие путкинската ми душа. Душа, която не живее живота си, а се ебава с него. Аз не съм бунтар. Не. Аз съм друго поколение. Аз просто искам да живея нормално. Да получавам това, за което си плащам. Да става това, което ми обещават. И мисля, че не искам много. Защото всички знаем, че това се получава. И то не е толкова трудно. Но не и тук разбира се. Французите са шовинисти. Не говорят английски, пият много червено вино и се усмихват много. Обичат да се целуват три пъти по бузите. А аз обичам да им пия “Пастис”-а. Щот е хубав. И те кара да се усмихваш. И тогава не те е толкова много яд, че българите сме мързеливи като свини. Айде да не обиждам животните. Щот не е толкова трудно и тук да се усмихваш. И то без да пиеш “Пастис”. Или червено вино. Може и просто от добро. Надявам се. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам страната си. Обичам си и историята. Обичам си корените и никога няма да ги заплюя. Но бих си заплюл сънарадниците. Не искам да казвам защо. Сигурно и те искат да ме заплюят. Това не е толкова трудно. Да се плюе погледнато реално е нещо нормално и облекчава устната кухина. Обаче е по-лесно, отколкото да се усмихваш. Да се усмихваш е някак по-трудно. Затова ме е яд, че някъде се усмихват повече, а тук – където е домът ми, където са хората които обичам, където работя, където съм се влюбвал и разлюбвал, където съм се напивал до безпаметност и където всичко ми е познато прекалено не се усмихва никой. Или поне никой трезвен. А вече уточнихме, че усмивката с “Пастис” не се брои. Няма да е честно. Ей за това ми е кофти. Иначе франсетата са пичове. И жените им са пичове и децата им са пичове. И сиренето им мерише и виното им е евтино. И аз като бях там, бях пич. Сега се прибрах и вече не съм. Сега съм мацка. Докато пак не отида някъде и не осъзная, че всеки е пич когато е извън родината си. Щот родината го превръща в путка.
До скоро
Митко