понеделник, 1 октомври 2007 г.

phone love

Едно момиче плаче до една дюна. Плаче, защото дюни не останаха много. Плаче, защото тази дюна е последната дюна на Земята. ( Плаче, а от сълзите и поникват корени на целина.. ) Ако по Черноморието продължи да се строи толкова идиотски, това може би ще се случи някой ден. Но до тогава това момиче, за което стана дума преди 3 изречения, вече ще е голяма жена и ще я боли това и онова за дюната. Или за дюните като такива. Щот, то за дюните не го боли никой. Или поне не съм виждал такъв човек. Всички ревем, че няма да ги оставят, ма ни един не отиде да легне пред багерите, които копаят. Така че – млък. Обаче, момиче да реве на дюна е кофти гледка. Предзнаменувание някакво… Може би… Мож би ни очаква тежка зима или ме очаква велик живот. Не знам. Изобщо не знам. Ма въобще. Във всеки случай видях едно момиче да плаче до една дюна. Точно преди няколко седмици. Плачеше и говореше по телефона. Косата и се стелеше някак странно върху кльощавите рамене, краката и се бяха свлякли дълбоко в пясъка, а полата и разкриваше прекрасния и задник. Но за задника и – друг път. Може би окрилен от силата на трите наливни бири, изпити една след друга в два следобед, а може би и от вродената ми жалостивост, ми стана доста кофти за това момиче. Момичето говореше с някого по телефона и определено той не и беше нито майка, нито баща. Нито поне втори братовчед. ( За съжалание. Щот, вторите братовчеди са си за съжаление. Първите са за радост. ) Наблюдавах я съвсем неприкрито около 3 минути, като през цялото време отпивах от двете наливни бири, които току що си бях купил и носех към плажа. Тя не спря да плаче. И аз си тръгнах. Стана ми неудобно. Стана ми хем неудобно, хем някак кофти за нея. Защото се сетих колко сме се влюбвали и разлюбвали по телефона. Сетих се за хилядите, направо милиони изтичащи от години в ръцете на телекомуникационните оператори, които само чакат такива като нас – лесно влюбващи се. Да им разгонят фамилията с поредния тарифен план. С поредната предплатена услуга. Да ги обрекат на поредната телефонна любов. Живеем във века на комуникациите и да водиш телефонен разговор е също толкова необходимо, колкото и да дишаш. Вече можеш да се влюбиш по телефона. Можеш и да разлюбиш по него. И мисля, че точно това се случваше на нашата героиня. Тя разлюбваше до дюната. Или нея я разлюбваха, ако съдя по воя който издаваше. Телефонна любов. Любов на sms-си и неотговорени повиквания. Защото, отговорените понякога болят. Любов на нерви и емоции. Любов на пропуснати обаждания и загуба на връзка. А колко щеше да е простичко, ако всичко това беше плод на поредния пиян писател-фантаст. Който разбираш ли, нема полов живот и е видял идеалното бъдеще в комуникационен аспект. Но уви, това не е бъдеще. А е реалност. Реалност, която вече променя възприятията. Променя навици и характер. Когато никой не ти вдигне веднъж - нервите тръгват. Когато никой не вдигне два пъти – това вече е повод за подозрение, а когато телефона е изключен върви ти доказвай, че не си наебал половин София в това време. Телефонна любов. Любов от разстояние. Любов на клетки и сателит. Любов на релейки и усилватели. Любов с батерия. Любов с клавиатура. Любов, която трябва да я напишеш и изпратиш. А нима е толкова трудно да я покажеш. Нима вече е по-лесно да го кажеш по телефона, отколкото на живо. На живо е по-достойно. Или не е. Телефонна любов. Вече безжична. Клетъчна любов. Любов от която боли и то навсякъде. Боли и в колата и на плажа. Боли, защото не можеш да избягаш от нея. Защото тя е навсякъде. Както и твоя мобилен телефон. И поредния нещастен мобилен оператор, който ти предлага да говориш евтино с еди си колко приятеля. Но аз вече нямам приятели, майка ти да еба. Аз искам да остана сам, да се затворя в себе си и да си вия тихичко. Не искам да получавам sms-си, не искам да имам неотговорени повиквания. Не искам светът ми да се срива при всяко присветване на дисплея. Не искам да си спомням. Не искам телефонна любов. Искам си моята любов. Тая, дето краде саксии от междуетажието. Тая, дето обикаля цяла нощ като сомнамбул из гнусните софийски улици. Тая дето си взима едни бермуди и заминава за една нощ до морето. За те види. Щот нямаш телефон. И аз нямам.
Аз не съм дерматолог и никога няма да бъда. Аз не съм психолог и никога няма да бъда. Аз не съм патолог и никога няма да бъда. Аз вече не съм и просто човек. Защото съм прост човек и това е положението. Аз не мога да разбера как и защо жените мажат тялото си ежедневно с всевъзможни идиотии, които подмладяват, крият бръчки, крият години, крият не дотам здравословен начин на живот, крият самочувствие, комплекси, крият бенки и неуспешни корекции, изпъват кожа, изпъват душата и изобщо мазнеят навсекъде. Защо жените трябва да се мажат навсякъде. И особено вечер. Може би сутрин нямат време. Или тогава просто няма кой да ги намаже по гърба. Няма на кого да връчат едно шише, което обикновенно тежи около 400 грама, и да споменат някак миловно, но задържаващо: - Айде сега ми намажи гърба, че не стигам. А що си мислиш, че аз пък стигам бе ?! Що трябва да си мажа ръцете с неква гадория. Мен от мойта си ме е гнус понякога, па твойта ли производствена помада да мажа. Айде де. Ама мажа. Като поп. И си трия ръката в одеалото. Или в гъза, че не се вижда. Ама мажа...За да нема скандали. За да няма после и секс. Че то секса е досадна работа. И само ти разваля деня. Намажи и гърба и бегом да спиш. Тя ще е доволна и може и да не ти поиска секс. Може да ти почеше гърба, ти доволно да си пръднеш и като бебенце да си заспиш. Обаче гадта може и да стане прекалено доволна след намазването. Да се почувства странно еротична и лъзгава омазана в тая производствена помада, която обикновенно струва между 3 и 4 Хайнекена или около 3 литра бензин. Бензин не пия, ама го дадох като нещо необходимо. Във всеки случай по-необходимо от някоя производствена мазнотия за гъз. Или за бедра. Щот я се качи ти върху лосиона за тяло и той да те закара на Боровец. Айде-е-е. Пинизи. Та, ако гадта се почувства еротична намазана с тая производствена лъзгавиня, то тежко ти друже. Тогава мазния секс не ти мърда. Мазен, помаден секс. Пълен с изненади. Ръцете и ще лепкат, гъза и ще мерише не на гъз а на роза или на портокал, в зависимост от есенцията. Изобщо ти ще трябва да преглътнеш себе си и всичките си гнусливости и да спиш с това нещо. Пък то доволно ще потрепва под теб. И то не защото си ебаааааси пича, ами защото ще усеща как порите му се разтварят и поемат мазната гнусотия навътре в себе си. Ще се върти в екстаз само при мисълта, че мазната помада овлажнява и без това влажната и кожа, и на другия ден ще се събуди като кралица. И това няма нищо общо с теб. Нито пък с мен. Мен кучета ме яли. Кучетата на производителите на мляко за тяло. Те са ме яли. И продължават да ме ядат. Не че това има нещо общо с темата. Ама да си кажа. Преди време си мислех, че само моята жена се маже като идиот всяка вечер. Обаче след направено кратко проучване се оказва, че тази мания е масова. Маслена наркомания. Лосионна зависимост. Не могат да си легнат без да се намажат. Ама момичета, вие някога помисляли ли сте за нас. За това че трябва да търпим вес, докато тая лепкавотия изсъхне върху кожата ви. Че понякога ни е гнус да ви прегърнем, а иначе ни се иска. Че понякога секса е екстремно преживяване, заради смесицата от миризми и мазнотия. Че понякога се хлъзгате. Че ние не искаме да спим с тюлени. Искаме с вас. И то без да има мас. По кожата имам предвид. Искаме поне една вечер да не мажем гърба и с отвращение да си бършем дясната ръка в одеалото. Искаме да не ви попива крема в пижамите, искаме да ни меришете на вас си. Много неща искаме и те са свързани предимно с тази лосионно-млечна наркомания, която е завладяла всички жени. Къде изчезнаха бабините рецепти. Защо по-дяволите не се мажете с килесо мляко. Защо не налагате лицето си с пъпеш или краставица. Не казвам, че няма да сте ужасяваща гледка, но поне със сигурност след подобна манипулация ще последва душ. И после ще си бъдете идеална. А не мазна, лепкава, лъщяща гад, която идва с шишето и сочи гърба. Моля ви, бъдете истински. Мажете се сутрин, когато ни няма. Благодаря ви от сърце. С уважение: Митко Павлов. Един прост човек с голямо сърце и ръце отворени за крем. Брюле обаче :)
Митко. Павлов. Тва е.