Едно момиче плаче до една дюна. Плаче, защото дюни не останаха много. Плаче, защото тази дюна е последната дюна на Земята. ( Плаче, а от сълзите и поникват корени на целина.. ) Ако по Черноморието продължи да се строи толкова идиотски, това може би ще се случи някой ден. Но до тогава това момиче, за което стана дума преди 3 изречения, вече ще е голяма жена и ще я боли това и онова за дюната. Или за дюните като такива. Щот, то за дюните не го боли никой. Или поне не съм виждал такъв човек. Всички ревем, че няма да ги оставят, ма ни един не отиде да легне пред багерите, които копаят. Така че – млък. Обаче, момиче да реве на дюна е кофти гледка. Предзнаменувание някакво… Може би… Мож би ни очаква тежка зима или ме очаква велик живот. Не знам. Изобщо не знам. Ма въобще. Във всеки случай видях едно момиче да плаче до една дюна. Точно преди няколко седмици. Плачеше и говореше по телефона. Косата и се стелеше някак странно върху кльощавите рамене, краката и се бяха свлякли дълбоко в пясъка, а полата и разкриваше прекрасния и задник. Но за задника и – друг път. Може би окрилен от силата на трите наливни бири, изпити една след друга в два следобед, а може би и от вродената ми жалостивост, ми стана доста кофти за това момиче. Момичето говореше с някого по телефона и определено той не и беше нито майка, нито баща. Нито поне втори братовчед. ( За съжалание. Щот, вторите братовчеди са си за съжаление. Първите са за радост. ) Наблюдавах я съвсем неприкрито около 3 минути, като през цялото време отпивах от двете наливни бири, които току що си бях купил и носех към плажа. Тя не спря да плаче. И аз си тръгнах. Стана ми неудобно. Стана ми хем неудобно, хем някак кофти за нея. Защото се сетих колко сме се влюбвали и разлюбвали по телефона. Сетих се за хилядите, направо милиони изтичащи от години в ръцете на телекомуникационните оператори, които само чакат такива като нас – лесно влюбващи се. Да им разгонят фамилията с поредния тарифен план. С поредната предплатена услуга. Да ги обрекат на поредната телефонна любов. Живеем във века на комуникациите и да водиш телефонен разговор е също толкова необходимо, колкото и да дишаш. Вече можеш да се влюбиш по телефона. Можеш и да разлюбиш по него. И мисля, че точно това се случваше на нашата героиня. Тя разлюбваше до дюната. Или нея я разлюбваха, ако съдя по воя който издаваше. Телефонна любов. Любов на sms-си и неотговорени повиквания. Защото, отговорените понякога болят. Любов на нерви и емоции. Любов на пропуснати обаждания и загуба на връзка. А колко щеше да е простичко, ако всичко това беше плод на поредния пиян писател-фантаст. Който разбираш ли, нема полов живот и е видял идеалното бъдеще в комуникационен аспект. Но уви, това не е бъдеще. А е реалност. Реалност, която вече променя възприятията. Променя навици и характер. Когато никой не ти вдигне веднъж - нервите тръгват. Когато никой не вдигне два пъти – това вече е повод за подозрение, а когато телефона е изключен върви ти доказвай, че не си наебал половин София в това време. Телефонна любов. Любов от разстояние. Любов на клетки и сателит. Любов на релейки и усилватели. Любов с батерия. Любов с клавиатура. Любов, която трябва да я напишеш и изпратиш. А нима е толкова трудно да я покажеш. Нима вече е по-лесно да го кажеш по телефона, отколкото на живо. На живо е по-достойно. Или не е. Телефонна любов. Вече безжична. Клетъчна любов. Любов от която боли и то навсякъде. Боли и в колата и на плажа. Боли, защото не можеш да избягаш от нея. Защото тя е навсякъде. Както и твоя мобилен телефон. И поредния нещастен мобилен оператор, който ти предлага да говориш евтино с еди си колко приятеля. Но аз вече нямам приятели, майка ти да еба. Аз искам да остана сам, да се затворя в себе си и да си вия тихичко. Не искам да получавам sms-си, не искам да имам неотговорени повиквания. Не искам светът ми да се срива при всяко присветване на дисплея. Не искам да си спомням. Не искам телефонна любов. Искам си моята любов. Тая, дето краде саксии от междуетажието. Тая, дето обикаля цяла нощ като сомнамбул из гнусните софийски улици. Тая дето си взима едни бермуди и заминава за една нощ до морето. За те види. Щот нямаш телефон. И аз нямам.
4 коментара:
Мдааа....ми по-лесно е да копнеш някое готово шаблонче, дето звучи романтично и да го пратиш на sms-че...че иначе трябва да се напрягаш да влагаш творчество, пък то е трудно като четеш форуми по цял ден и нема откъде да ти дойде....пък си е и престижно...да извадиш некой кютюк (демек мобилен с мноо функции, половината от които не знаеш точно за к'во са, ама да има...), с инкрустации, златно покритие и камъни Сваровски. Нищо че иначе нямаш и 1 лев в джоба да пиеш кафе (или бира:)) примерно...
А на село по GSM-a посрещат, а по какво изпращат...знам ли...изпращат буркани с мисооо:)....не че не обичам цър-пър...
от известно време съм заложник на телефонната любов по простата причина, че не мога да летя. ако можех, щях да прелетя няколкото хиляди километра и по пътя с доволна усмивка да пуска гадния телефон, който всеки път, когато звънне или не звънне, ме хвърля от един свят в друг в интервал от няколко секунди, в океана под мен, ама - на. идеята е, понякога просто няма как, за добро или за зло :) въпросът е, когато има как, да бъде истинско, а не клетъчно.
Hello. This post is likeable, and your blog is very interesting, congratulations :-). I will add in my blogroll =). If possible gives a last there on my blog, it is about the Fragmentadora de Papel, I hope you enjoy. The address is http://fragmentadora-de-papel.blogspot.com. A hug.
И аз, за съжаление, преживях една телефонна любов. Тази, дето боли и то много... Тази, дето я търпях 3 години и накрая ми затвори телефона и се ожени... ама не за мен... Тази, която преживявам и до днес, макар че минаха 2 години от тогава. И не минава... И аз бях от хората, дето като обичат са способни да хванат пътя по всяко време и дават всичко за онзи, дето пък обича само себе си... Ама вече ми писна от използвачи! Сега аз съм такава. И от ден на ден ми е все по-гадно от това... Явно и в това не ме бива! A по телефона вече ме търсят само от службата. Иначе да го бях хвърлила някъде до сега...
Публикуване на коментар