понеделник, 9 юни 2008 г.

нема заглавие

Търговският рай. Мол-а, Сити Центъра, ЦУМ, Халите, Илиянци. Всички тези кътчета потребителска неприкосновенност, това очарование от стоки и персонал си има свой собствен свят. И живее по собствени правила. И това не са нито правилата на донъчните, нито неписаните търговски отношения, нито мениджърските тъпотии или маркетингови похвати. Не. Тези неща излитат извън сложната икономическа мисъл и се стоварват с цялата си мощ върху главите на обикновенните хорица. Като мен и теб. Хора, които се влюбват и разлюбват. Хора, които живеят този живот само веднъж и поради простичката причина, че все още не са си дали реална сметка, че животът е един, го живеят по този изнасилващ начин. Но, майната ми и на мен с подобни излияния. Всеки има право да прави каквото си иска. Идеята ми е за тези оазиси на предлагането. Тези центрове на красотата, лукса и потребителския инстинкт. Купи за да живееш. Продай за да оцелееш. Толкова е елементарно, че се чудя понякога защо не се хванах с търговийка някаква. Ама ей на. Не знам.
Тези търговски кътчета живеят собствен живот. Те са една малка вселена, в която влизаме почти ежедневно. И след кратък престой излизаме от там с придобивка. Обикновенно материална. Но не си даваме реална сметка, че там кипи живот и то доста по-интересен, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото, на тези места хората се влюбват, разлюбват, мечтаят за нещо по-добро, дишат въздуха бълван от климатиците и така минават години. Там продавачката от хранителния магазин се влюбва в охраната, която патрилира на подземния паркинг. Правят си среща на пейките на минус едно и хапват заедно по една баничка в обидната почивка. Обикновенно не си говорят, защото около тях може да има и други хора, а не е интимно някак пред толкова народ. След това тя го целува бързо по бузата с леко мазната си устна и се връща на работа. На касата. Той си допива бозата и с отработен жест си оправя вратовръзката. Ще се видят пак след час и малко, когато тя излезе до склада, а той случайно мине на проверка от там. Ето това е една типична мол-ска любов. Или Сити Центъровска. Както искате. На Илиянци и в ЦУМ нещата стоят по малко по различен начин. На Илиянци заради спецификата на тази необятна пустиня от стоки, припламва международната любов, от която после се раждат деца с приятна кожа, дръпнати очи и ги кръщават Ники Чун Цай Петров примерно. Но да живее международното положение. И любовта афкорс. В ЦУМ е доста по-студено като емоции. Може би, заради факта, че всичко там е някак по-голямо, но в ЦУМ я няма тая романтика на латино сериала. Или я има, но не съм се заглеждал. Нямам идея. В край на сметка обаче, това е толкова хубаво, че ми се вика направо. Защото има човещинка в цялата история. Защото, сред купчината от гипсокартон и метал се крият доста човешки очи, които се гледат, обичат, мразят, но общуват. По дяволите. И въпросният търговски център ( каквото и наименование да носи ) живее. А мисля, че това е най-важното. Един малък латино сериал преплитащ и въвличаш в себе си една касиерка, двама охранители на щат, две момичета от магазина за бельо на втория етаж, една изнервена чистачка, трима продавачи на френска конфекция и момичето от магазина за бижута, което смята, че оная тъпа патка управителката на щанда за часовници не го заслужава тоя мъж. Е това е малката вселена на мол-а, на сити центъра, на цум, на Илиянци и каквото още там се сетите, като по-голяма търговска площ. Защото там нещо се случва. Само се загледайте през витрините. И следете внимателно. Там някой се влюбва в съседния магазин, а на долния етаж се разлюбват, защото тя работи в банката и не може да мръдне от бюрото, а той мести щанда за мобилна техника два етажа по-нагоре, защото му е по-евтин наема. А по-нагорае е оная мръсница, дето го гледа непрекъснато, като ходи до автомата за кафе. Това е живота. И той продължава.
И слава богу.
( А ние сме против кърската любов. Да живее мол-ната )

Новите гейове

новите гейове. И техните нови правила. Старите гейове са ясни. Старите любими гейове. Гейове с морал и такт. Гейове, които ти е кеф да наречеш педали. Гейове с история и бъдеще. Старите гейове. Старите пушки, които прокараха пътеката. Дим, Камен, Мариус, Васил и още много, много други знайни и незнайни имена. Старите гейове. Гейовете, които имат самочувствие и възпитание. За тях бе въпрос на чест да отстояват себе си и своя начин на живот, който по нищо не се различаваше от твоя или от моя, само единствената и доста съществена разлика бе, че обичаха да го правят с мъже. И не им пукаше от това. Поне така го показваха. Иначе само те си знаят. Старите гейове. Които създаваха, а не рушаха. Старите гейове, които вече са част от нас хетеросексуалните. Гейове, които без да плачат, че са дискриминирани се социализираха. И никой не ги дискриминира. Защото са пичове. Старите любими гейове. Които знаеха кой е Емил Димитров и Парцалев и плачеха при споменаването на тези думи. Старите любими гейове, които отвориха вратите на рая. Старите любими гейове щяха да станат икони, ако поне един от тях бе умрял от СПИН. Но не. Чужд гей сварши тая работа и стана флагман на всички. Родните гейове останаха без флагман. Те се пръснаха като мравки нагряти от слънчев лъч пречупен през лупа и някак се размиха. Остана лекия горчив вкус в устата, който винаги остава след края на нещо приятно. Старите гейове много бързо отстъпиха палубата на новите гейове.
Новите гейове.
Миро, Крум, Васко, Наско, Митко..Имената нямат значение. Вие ги знаете. Аз също. Новите гейове. Които дойдоха от нищото и обърнаха света ни. Които ни накараха да вярваме, че старите гейове са просто педали. Или прости педали. Новите гейове. Които се опитаха да ни внушат, че да ебеш мъж е същото като да ебеш жена. Старите гейове подчертаваха, че едното е по-различно от другото. Най-малкото защото, те не правеха секс с жени. Новите гейове правят секс с всичко. С всичко що прехвръкне над стобора. Те не отбират. Обаче се декламират като гейове. И създават общности. Новите гейове нямат морал. Те не знаят кой е създал глем рока и едва ли им пука. Новите гейове обаче имат флагман. И го развяват навсякъде, както старите гейове си развяваха увисналата потентност в Червило.
Новите гейове обичат Лили Иванова. И Азис обича Лили Иванова.
Отварям скоба.
Имам чувството, че всеки божи циганин в България обича Лили Иванова. В което разбира се, няма абсолютно нищо лошо. Но се оказва, че Лили Иванова е флагмана на гей-движението. Лили Иванова е началото на края. Лили е мечтата на всеки гей. Гей с мен. От тук до края на света. Лили Иванова е българските YMCA, женския Бой Джеордж, мъжкия Джими Съвървил. Лили Иванова е Ирейжър и Ру Пол взети заедно. От Камен Бряг до Надежда, от Бусманци до Бургас, от Чирпан до Чипровци, всеки циганин гей знае “Ветрове” и “Детелини” и я пее в захлас. И когато на циганин гей му взимат интервю по телевизията, щот се е явил на кастинг за конкурса Гей с Мен например, и го попитат – Коя ти е любимата певица ?! – и цигането без и секунда размисъл казва – Лили Иванова. И започват едни Детелини, не си е работа. Изобщо Лили Иванова е сексуалната революция. Българския диско клуб 54 на живо.
Затварям скобата.
Новите гейове.
Те слушат поп фолк, рок, поп, фолк, джаз, метъл, рок енд рол, симфонична музика, но най-много обичат Лили Иванова. И Азис може би.
Новите гейове. Които ми натрапват прическата си, стила си, гаджетата си. Всичко. Новите нещастни гейове, които сме допуснали да ни влетят в живота. Точно като последните таксита на Камелия Тодорова.
Новите гейове. За които няма нищо свято. Те нямат позиция. Нямат мнение. Нямат и отношение. Нямат култура и вероизповедание. Или поне биха променили и двете неща за записан час при Гого. Новите гейове са модерни. Те карат скъпи коли, употребяват наркотици и се гордеят с това. Те не спят с мъже. Те само така казват. Те не обичат нищо. Те обичат себе си. Щот някой им е казал, че трябва да се обичат, щот са гейове.
Новите гейове.
Мъчно ми е за старите прости педали, с които можеш да седнеш да пиеш. Да се скараш, да ги напсуваш и накрая да набиеш дори. Щот са педали и правят секс с мъже. А в същото време трябва да се прибереш при жена си, която има по-дълъг мустак от на Фреди Меркюри, лека му пръст.
Излиза, че всички сме гейове. До доказване на противното.
И въпреки всичко аз уважавам старите гейове. Защото, знаят как да живеят.
Новите гейове са пълна пародия.
Независимо как се казват. Миро, Крум, Руши, Пеши, Наско, Васко или Драго…
Тва е.

За цифрите и хората

1,2,3,4,5,6,7 и така нататък. Стигнах до седем, защото в училище бях предимно седми номер и Дейвид Бекъм носеше същия номер в Манчестър Юнайтед. И според някои народи седем е щастливо число. Не знам..Не разбирам много от числа. И имам тройка по алгебра. В дипломата. С гордост затвърдена и в основното и в средното образование. Аз тройката не си я давам лесно.
Числа.. някакви си…
Едва ли ще те изненадам ако призная, че числата обуславят живота ни. Най-малкото като помислиш, че всяка година прибавяш по едно към набора си. И така имаш ясна представа на колко си години. Числата могат да те зарадват, особено ако печелиш от тотото. Могат и да те разплачат, когато отброяват годишнина от смъртта на близък човек. Числата могат и да те научат на нещо, естествено нужно е да си внимавал в час по алгебра. Могат да бъдат жизненоважни, когато отброяваш последните секунди преди да излетиш. Могат да доведат до криза, както се случи наскоро след като един брокер пусна акции с объркана по-ниска цена на Токийската борса.
Изобщо числата са сериозно нещо. Още от раждането ти те съпровожда едно число, както се казва – щастливото ти число. Рожденното ти такова. Дали то обуславя живота ти или не, това аз не знам, но е сигурно че е с теб до последно. Пък ако успееш да умреш на същата дата, в която си се родил то ти си велик човек. И те чака бонус. Предполагам обаче, че няма да може да го споделиш.
Изобщо числата те преследват през целия ти живот. Както се казва “животът минава под знака на цифрите”. Освен че е написано на кувиоза,число те съпровожда и в детската градина и в училище. Щото дори и името ти не значи нищо. В училище си номер еди кой си. В затвора също. Не знам дали е случайно. В казармата вече те оценяват. Махат номера пред името ти. Може би там ти говорят на фамилия, за да те объркат че са свестни пичове, а после ти разгонват същата тая фамилия. И ти идва пак да си си номер. Но всичко си идва на мястото в университета, където отново си номер. Тоя път факултетен.
Числата могат да объркат целия ти живот, което е малко идиотско но е факт. Защото я си представи, че някой нехаен чиновник ти обърка ЕГН-то и на едно място си записан като номер еди-кой си, а на друго фигурира съвсем различна цифра. Изобщо става пълна каша. Да не говорим че числата предизвикват и сърдечни удари и мозъчни такива. Най-често наблюдавани по време на футболни мачове и местни избори.
Числата са влезли и като суеверие. И като психологически термин. Преди да заспиш броиш овце. Преди да удариш някого ти казват “брой до три”. Или до десет. Ма що да броя бе, аз искам да се бия ! Не стига това ами и да се киха на спокойствие не може. Защото като кихнеш и веднага пет човека се втурват да ти викат някакво трицифрено число. `Ма че имаш синузит и че не може някой да мисли за теб, като имаш черен пипер в носа, това никой не помисля. Важното е да издекламира някаква комбинация и после да потрива доволно ръце, все едно е направил паметно дело.
С число човек си се ражда и с число си умира. Дет се вика “от число съм се родил, с число ше си умра”. И трябва да ви кажа, че си е абсолютно така. Щото броя на хромозомите дето създават великото чудо на света, а именно – новия му обитател са определено бройка. ДНК-то също. И пак числа. Като си мреш ти смятат – 20, 40 и така нататък дни. Не може да си умреш на спокойствие. Без цифра. Не може да се каже простичко: умря във Вторник. По обед. Но не. Следват въпроси: “ма коя година, ма кой месец, ау-у-у, в колко часа,. Все едно има значение дали си умрял в девет и десет или в десет без две. За хороскопа сигурно има значение. Но за некролога едва ли. Или поне до този момент не съм чувал някому да е правен хороскоп по датата и часът от смъртта му. Но скоро погребалните агенции може да го включат като допълнителен аксесоар. Към каталога си. И аз да взема някой лев от идеята. Нищо не се знае. Но едно е ясно, числата са навсякъде. От часовникът, който взривява мрака в шест часа за работа, до Прекрасната, която ти обяснява че има още еди колко си числа до настъпване на месечния цикъл. И внимавай да не се качиш на погрешно число в градския транспорт, че отиваш на майната на числата. А това не е в твойта посока. Сигурен съм.

Ай льов Бългерия

Ай льов България. И Бългерия ме льови мене. Форевър. Енд евър. Лайк Манчестър Юнайтед енд гранд фадър Мраз. Бът уай при положение, че Бългерия ме льови толкова, така иска да прави фак Мадърфака оувър ми. Ай донт хев а ансър ъф дат куесчън. Ар ю ?! Ху ар Ю. Ар И Ем ?! И Ем Еф ?! Егаси. Не го знам как се казва на английски Егасито. Егаси се римува с Баси и с Ласи. И със Стаси, но сега Стаси няма да я намесваме ебаси. България ме обича. Разбирам го във всяка дупка, в която падна. Разбирам го от всяко бездомно куче, което ми скъса панталона и от всяка прашинка пясък, попаднала в устата ми, все едно се разхождам в покрайнините на Кайро при средно силна пясъчна буря. България ме обича. И хората ме обичат. Затова никой не се усмихва, защото любовта е евриуеър и нема смисъл да се афишира. Би било лицемерно. България ме обича. Усещам го с всяка фибра на тялото си, когато имам досег с администрация или орган на властта. Независимо каква е тя. България ме обича. А аз не съм “ебаси пича”. Преди няколко дни се уверих изцяло, че всички обичаме България. Защото срещнах цяла София на остров Тасос. Другата част на София и половината страна бяха на Халкидики. България изгуби ( без да имам претенции за финанси ) бая пари от тази любов. И България ни обича, защото ни остави да си дадем масово парите в Гърция. И хотелиерите тук ни обичат. И правителството ни обича. И ние се обичаме. Лошото е, че вече ние ще се обичаме в чужбина. Гърция е най-близо. Там хората се усмихват като ти взимат парите. И аз ги обичам. И те ме обичат, макар и неискрено. Но не ми пука. Важното е, че ми казват Тенк Ю, като си подам парите. А съм сигурен, че след 2-3 години ще казват и Благодаря. Гърците са доста възприемчиви в това отношение. Както и съм сигурен, че ако продължи тази инвазия, която тепърва стартира към южната ни съседка, след 3 години най-късно ще си търся друго убежище. В Хърватска може би. Не знам. Още не съм бил там. Но сигурно и там хората се усмихват и ти казват тенк ю, като си даваш парите. Ай льов Бългерия. И очевидно и тя ме льови мене. Пиша “мене”, щот съм селянин. Искам да съм от онази елитна прослойка, която срещнах в магазин в едно село на Тасос и дебелия и тумбак ме рипликира пред щанда за сирене с “ оооо Митаче, как сме ?! – да знаеш, че тука е ебаси нещастния магазин. Намерил съм две преки по-надоле едно магазинче, продават бирата с пет цента по-евтино.” Е тва е бате. Положението е страшно и няма да стане по-добре. И аз се свих и ми стана неудобно да кажа на тоя пич, че съм с моторче под наем и че ми е през оная работа дали бирата е пет евро по-скъпа или пет евро по-евтина. За центове никой не говори. Изобщо, положението е страшно. И подобен тумбак ходи из някакъв курорт, държи хиляда евро в джоба си и плеска дъщерята зад врата, щот се е заблеяла по некъв моторист. Ако се загледа в мен, нема да я плесне, щот мен ме дават по телевизията. И той може да ми говори на “ти”. Ама тя по мен няма да се загледа. Защото знае или поне предполага, че не изкарвам достатъчно пари, нищо, че бачкам на две-три места. Защото мотора ми е скутер – 50 кубика и не е мой, а е под наем. Да, аз съм дошъл за 5 дни да изпукам пари, които съм изкарал с лицемерие и потъпкване на собственото си его и морал. И не се гордея с това, но ми е тъжно, че тая дрисла – дъщерята на тумбака никога няма да ме загледа. Щот иначе е хубава. Доста по-хубава от баща си, слава-богу. Затова се качвам на моторчето и започвам да обикалям острова. Въоръжен с един суитчер, сто евро, яке против вятър, добро настроение и някакво тегаво предчувствие, че българите идват. И че ще трябва да се крия все по-надалеч. Накъде, може би в планината, където има чудни селца, с чудни кръчми. А в тези чудни кръчми се пие уникално добре с местните алкохолици, които ти казват тенк ю, на всяко твое кимане. И тях не ги интересува дали носиш пари в селото им. Тях не им пука дали ти влизаш със сто или с едно евро. Те не продават сувенири. Те продават само усмивка и време. Време, което можеш да прекараш добре и да се заровиш в алкохола. Ако не можеш да се удавиш в морето, можеш да пробваш в някоя от тези селски кръчми. Там ще те обичат и на влизане и на излизане. В общи линии е като при секса. Може да не свършите заедно, но ще останете доволни един от друг. И накрая ще ти се усмихнат и ще ти пожелаят лек път. И да им се обадиш ако дойдеш пак. Ти никога няма да се върнеш може би. Те го знаят, но ти казват, че си ебаси пича. Щот са пияни. Но ти е толкова драго, че не искаш да льовиш Бългерия, щот майка и, тя изобщо не те льови. Искаш да льовиш тия нещастни и изпукани от слънцето и вятъра лица, които ти мислят само доброто. Щот са пияни. Може би. А може би просто са такива. И се усмихват. Непрекъснато. Моля ви, усмихвайте се. И казвайте “Благодаря”. Толкова е простичко.
Приятен ден.
Митко
Боядисахте ли си мартениците ?!
Ние ги боядисваме в Четвъртък, че в Петък е кофти.
Оставете една мартеница за къщата. И вържете една на врата та кучето, да има да се дращи.
Защо само яйцата да се боядисват ?!
Защо не се боядисват и мартеничките ?!
Кой е боядисал мартеничките, а е зарязал яйцата така небоядисани ?!
Дали Манчестър Юнайтед ще стане шампион на Англия тази година ?!

Настъпи сезонът на кърската любов.
Мина първи март. Мина и трети март. Мина осми март. Мина и девети. Пак март.

Изобщо март си минава. И на никой не му пука, защото идва април идва май, идва всичко до край. Идва пролетта приятели. Сезонът на кърската любов. Сезонът на дребните страстти и дълбоките деколтета отново застава пред нас. И ние щастливи и небръснати го очакваме. Със супер нетърпение. Обаче тая година ще има изненади момчета. Тази година циците няма да се както преди. Тази година всичко е с едни цици по-малко. Защото Преслава си махна бюста. ДесиСлава реши, че ще я последва, а след тези два стожера на попфолка предполагам, че ще провлачат крак в бранша. И попфолка ще се обезцици. Защо бе момичета ?! Защо ги правите “тия простотии бе тате” ?! защо ?! Защо ги слагахте тия еърбеци, при положение че сега ще ги махате ?! А за нас мислите ли ?! Ние как ще я изкараме тая пролет ?! Че нали заради нас ги слагате тия цици. Ние не сме поискале да ги махате. Защо тогава. Ако попфолка си свали циците, тук ще настане масова катастрофа. Ще настъпи културен шок и ще се получи безкултурна фуния, която ще засмуче всички ни и ще ни прати в дъното на безкултурието. Защото попфолка е религия. Попфолка е гърди. Попфолка е фабрика за ракия и случайни кърски оплождания. А сега искат да го обезоръжат. Защо ?! За да дадат път на безцицестите да завладеят света. За да може Ирина Флорин да излезе от мрака и да обладае чистия ми слух и девичото ми око с безгърдие и безгласие.
Не щем бе !
Аз си искам циците на попфолка. Те може и да не пеят, а само да си стоят. Така по гърди. Мен не ми трябва да пеят. Аз не ги слушам. Аз ги гледам. И нищо друго не ме интересува. Не ме интересува нито Цвят Лилав, нито кой ближе сладолед или кара колело. Щот колело тук не се кара вече. Адски е мръсно. Но това не пречи на циците. На безкрайното море от попфолк гърди. Да се отпуснеш и да потънеш в него. Да се зарееш в безкрая от еднакви на форма и цвят гърди. И те момчета, искат да ни вземат точно това. Изконното наше право да мечтаем чекиджийски. Защото, ние тия гърди сме ги изстрадали. Не изсмукали, моля ви. Изстрадали. И имаме право на тях. А те искат да ни ги вземат. И не само, че искат, но и ни ги взимат. Махат ги. Захвърлят един образ и взимат друг.
Настъпва безцицието приятели.
Безцицие, което няма да доведе до нищо добро. Мен не ме интересува безводието, мен повече ме вълнува безцицието. Което завладява света. И няма да доведе до нищо добро. Гарантирам ви. защото идва глобалното затопляне, идва глобалното измръзване, идва края на петрола, края на българското черноморие, края на краищата и каквото още там искате идва. И защо трябва да идва и глобалното обезцицване не мога да разбера. Аз не искам да бъда потърпевш от прищевките на една-две разглезени мацки, които са иди ми -доди ми. Които след десет години глобално гърдие изведнъж решиха, че гърдите им пречат. Ми да сте мислили овреме бе деца. Да сте мислили. Но уви, цицата не е до гроб. Само пиенето е. Цицата вече е аксесоар. Слагаш, махаш. Когато ти е кеф. А че нас ни боли от тези промени, на кого му пука.
Явно идва модата на безцицието.
Момичета моля ви, не си махайте гърдите.
Моля ви.
И ние сме хора.
Благодаря.
А Манчестър Юнайтед ще станат шампион на Англия.
Ще видите.

Една малко тъжна работа, в която един отива да се открие, но се губи. Хубавото е, че не го намира друг…

Преди време една странна жена ме попита дали вярвам в рая. Аз и казах, че Рая имахме едно време в пети клас и бях безумно влюбен в нея, но сега нямам идея къде е. А не, каза жената. Аз говоря за онзи Рай. Аааа- за онзи било. Ами, никой от починалите ми наскоро роднини не ми се е обаждал, за да предаде поздрави или поне да се похвали, че е в рая и там е супер. Виж, и от ада не са звънели. Което хем е супер, хем не е. щот ако са в междинната полоса между двете и ни насам, ни натам. Тъпа ситуация. Обаче никой така и не вдигна телефона да каже – Абе супер сме. В рая сме. Идеално е…
Нямам идея от тези категории. Човек си мре и толкоз. Вапцаров е имал гениално прозрение преди 50 години, че “какво тук значи някаква си личност”.. Нищо не значи сине. И това е факт. Особено личност, която се е изгубила. Изгубена личност. Уж е тук, но я няма. Няма я за самата себе си. Празна. Лишена от вътрешна хармония и усещане за живот. Мислех си, че аз съм тази личност до момента , в който не срещнах нещо подобно. Нещото изглеждаше великолепно и спирам за него до тук, защото ще се изгубя отново. Мисълта имам предвид. Мисълта ще си изгубя. Само да вметна, че Нещото бе изгубило тотално себе си. Изпитваше жестока самота и умопомрачителна болка. То бе изгубило душата си тотално. И плачеше за нея. И за всичко останало. Тогава разбрах, че аз изобщо не съм за изхвърляне и вместо да вървя да си търся душата трябва да отида и да си потърся презервативи. Презервативи не открих, но намерих един великолепен бар, в който прекарах остатъка от нещастния си…не живот, спокойно. Остатъкът от печалния и вечно пиян съботен ден. Прекарах го там. Седнал сам със себе си на един дървен бар. И мислейки си, колко е хубаво ако в този момент Марая Кери може да запее на живо. Там. В метълския бар, в който се намирах. Аз Марая Кери я мразя. От сърце. И от зъби. Щот преди 15 години заради нея ми избиха един зъб. Не на концерт. Просто една жена обичаше Марая Кери, а аз си позволих да мразя и двете и едната ми изби зъб. Без да иска. Така поне казва. Въпреки, че и двамата знаем, че не е така. Зъбът още ми е в устата. Марая Кери още пее. За съжаление.
Марая Кери така и не влезе в метълския бар. Аз така и излезнах от него. Сам. С душа пусната на майната си и някакво особено чувство за изпълнен дълг. Опитах да се изгубя в нещастието на една тълпа, която беше адски щастлива. Аз не съм нещастен. Уви не. Щях да съм щастлив, че съм нещастен. Ма не съм. Просто изгубих себе си в онзи ден. Или душата си, че само за нея говоря. Опитах да се потърся отново малко по-късно. Мисля, че към три часа приз нощта се открих. Или по-скоро се преоткрих, заради солиден грамаж узо и един продавач на гуменки, който ме целуна и каза, че аз съм светлината на живота му. Ако не се беше объркал, мисля че същата вечер щях да се преоткрия като велик хомосексуалист. Но човекът се обърка и с това само затвърди чувството ми на обърканост. Даже ми се извини, че ме е помислил за жена му, с което само още повече ми разгони фамилията. Тогава реших твърдо, че няма да успея да се открия и че трябва да започна по някакъв начин на чисто. Не отначало. А на чисто. Отначало не става. Не можеш да се родиш наново. Или поне аз не съм контактувал с такива хора. На чисто. За да може и душата да се намери. То е ясно, че аз няма да я открия. Аз себе си изгубих, а какво остава за душата ми.
Почти винаги когато човек си губи душата то е заради жена. Независимо дали човекът е жена или е мъж. Душата винаги се губи заради друга жена. Защото самата душа е в женски род. И никога не би се изгубила ако намери мъжкия. Тогава ще се роди и възскръсне. Тя се губи, защото среща жена. Понякога е хубаво да изгубиш себе си, за да откриеш душата си. Но, понякога се случва да изгубиш себе си в опит да откриеш нещастната си душа. Търсиш я в купчини използвани презервативи и фалшиви адреси. Не я намираш и в литраж от алкохол, който само ти прецаква стомаха. Не черния дроб. Стомаха. Черния дроб отдавна е прецакан. За него изобщо не ми пука. Но за стомаха ми. Защото, любовта ми минава оттам. Или поне така твърдят запознати. Аз нямам спомен любовта да ми е минавала от където и да било. Тя просто идва и си отива. Ужасно просто и ясно.
Правя някакви умопомрачителни опити да се открия. Да заровя душата си в алкохол и поквара, за да я накарам да се върне при мен. Нямам идея дали това е начинът. Пробвам. Просто пробвам. И не ми се получава. Определено. Всичко остава на същото равнище. На някакви си метри над морското такова. Само махмурлукът ми е по-силен. Защото нямам душа. Ако имах, тя щеше да ме избави. Както избавя хилядите. Понякога наистина е доста интересно да се изгубиш, за да се преоткриеш. Ако успееш.
Аз продължавам да пробвам.
Извинявайте, че ви изгубих времето.
Приятен ден.
Митко.
Митко. Павлов. Тва е.