Франция

Винаги, когато искам и имам да кажа толкова много неща, нямам абсолютно никаква представа от къде да започна. И с какво. Може би, трябва като малко дете да хвана едно паве и да го метна. В кладенеца. Пък, колкото кръга се получат във водата от цопването – толкова. Мен ме е страх да летя със самолет. Това нямаше нищо общо с предишните брътвежи, ама някак трябва да мина към темата. Мен наистина ме е страх да летя със самолет. Па да не говорим колко би ме било страх да го карам. Обаче трябваше да отида до Франция. И летях. И кацнах. И ей това произлезе като равносметка след прекарани там 15 дни. Не съм бил на почивка и затова не съм видял физиономията на отпочиналите французи. Видях работните французи. И тия дето предимно пият. Просто щот пих с тях. Французите са шовинисти. И пианисти и парашутисти. И аутисти и каратисти. И всякакви исти. Може би имат и глити, но се умихват. И го правят често по-дяволите. Толкова често, че се свиква лесно. И ти става леко на душата да се усмихваш, да пиеш вино и с червени от танина зъби да казваш бонжур и бон соар. Е, не е много хубаво, да пиеш и да казваш бон жур, щот бон жур си е добър ден, нали. Обаче никой нищо няма да ти каже. Щот се усмихваш. И щот си пич. Аз съм пич. И го усетих чак когато отидох във Франция. Не исках да се връщам в България. Признавам го чистосърдечно, защото ми беше трудно да свикна с това, тъй като винаги съм твърдял обратното и съм се тупал образно казано в гърдите. Някакъв Слави-Трифоновски шовинизъм. Криворазбран патриотизъм. Популизъм или както искайте го наричайте. Просто нещо съм се объркал. Ама бая. Щот съм пич. И трябваше да мина 1500 километра за да го осъзная. Да се тупна по главата и да кажа – “аз съм ебаси пича”. И в това гениално прозрение се крие путкинската ми душа. Душа, която не живее живота си, а се ебава с него. Аз не съм бунтар. Не. Аз съм друго поколение. Аз просто искам да живея нормално. Да получавам това, за което си плащам. Да става това, което ми обещават. И мисля, че не искам много. Защото всички знаем, че това се получава. И то не е толкова трудно. Но не и тук разбира се. Французите са шовинисти. Не говорят английски, пият много червено вино и се усмихват много. Обичат да се целуват три пъти по бузите. А аз обичам да им пия “Пастис”-а. Щот е хубав. И те кара да се усмихваш. И тогава не те е толкова много яд, че българите сме мързеливи като свини. Айде да не обиждам животните. Щот не е толкова трудно и тук да се усмихваш. И то без да пиеш “Пастис”. Или червено вино. Може и просто от добро. Надявам се. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам страната си. Обичам си и историята. Обичам си корените и никога няма да ги заплюя. Но бих си заплюл сънарадниците. Не искам да казвам защо. Сигурно и те искат да ме заплюят. Това не е толкова трудно. Да се плюе погледнато реално е нещо нормално и облекчава устната кухина. Обаче е по-лесно, отколкото да се усмихваш. Да се усмихваш е някак по-трудно. Затова ме е яд, че някъде се усмихват повече, а тук – където е домът ми, където са хората които обичам, където работя, където съм се влюбвал и разлюбвал, където съм се напивал до безпаметност и където всичко ми е познато прекалено не се усмихва никой. Или поне никой трезвен. А вече уточнихме, че усмивката с “Пастис” не се брои. Няма да е честно. Ей за това ми е кофти. Иначе франсетата са пичове. И жените им са пичове и децата им са пичове. И сиренето им мерише и виното им е евтино. И аз като бях там, бях пич. Сега се прибрах и вече не съм. Сега съм мацка. Докато пак не отида някъде и не осъзная, че всеки е пич когато е извън родината си. Щот родината го превръща в путка.
До скоро
Митко