на Ичо...

Чичо Ичо беше малко тъжен. Той така и не разбра защо му беше едно таково тъжно, при положение че нямаше основателна причина за това. Чичо Ичо току що бе слезнал на родна почва. На твърда почва в неговия случай. Бе прекарал една година от живота си на кораб. В океан. А не в някакво си Черно Море – “защо тъй ревеш”, ах таз моя бурна младост и прочее.. За една година чичо Ичо бе влюбвал и разлюбвал. Бе живял и бе умирал. Слава богу, последното поне е метафора, че иначе няма как да пиша тази история. Щот за момента пиша предимно за живи хора. Мъртвите не четат. Или поне аз не съм наясно с това. Та….За тази едно година чичо Ичо бе видял бая неща. Бе слизал на брегове, на които бял крак не стъпва с месеци. Бе слизал на брегове, на които бял крак да слиза не е уместно. Бе запазил себе си в една сбирщина от простотия и низост. Бе наблюдавал как тлъсти пенсионерки харчат потни долари, за да опровергават теорията на Дарвин. Не оная за еволюцията, а тая че човек се ражда, живее и умира. Което всъщност, няма нищо общо с Дарвин. Майната ми и майната и, на общата ми култура. Чичо Ичо бе разбрал какво е носталгия. Бе плакал и бе залагал душата си всеки божи ден, за да се върне отново тук. Бе изхарчил всяка една стотинка изкаран с неспане. За да се прибере. Но не за да я изхарчи тук. А за да се прибере. За да види старите си приятели. За да се скара с баща си. Да даде пари назаем на брат си. И отново да се върне. В океана. Чичо Ичо се върна от гурбет без пари. Така, както тръгна. Чичо Ичо тръгна с един самолете билет, малко дребни пари, куфар с дрехи и цял шкаф с истории. И огромен сексуален потенциал, който между другото е останал неразкрит от местните. За съжаление на чичо Ичо. И за наше всеобщо. И докато всички очакваха, че чичо Ичо ще постъпи като всеки българин решил да потърси мизерията извън страната си, за да се върне тук и за 3 месеца да бъде “Господин за един ден”. Да бъде Пурко. Да бъде нещо, което не е. Чичо Ичо изненада всички. Или поне мен. Чичо Ичо нямаше нито един лев в джоба си когато го видях. Което беше истинско. Защото той си е такъв. Имал е вероятно. Но са заминали по предназначение. Казах ви вече. Чичо Ичо не е живял като мишка. Чичо Ичо не е прекроявал каютата в свободните от работа минути, за да пести пари. За да се върне и да ги изпие тук. Чичо Ичо ги е изпил там. И по дяволите е направил нещо много, много хубаво. Защото иначе да си ге навре в гъза тия пари, няма да вземе емоциите, които е взел. Защото чичо Ичо е бил истински. И ще остане такъв вероятно, да е жив и здрав. В момента чичо Ичо заминава отново към океана. За да се качи на поредния кораб и да го няма една година. А може би и повече никой не знае. Защото чичо Ичо е като Гълфстрийм. Хем всички знаят откъде минава и кога идва и си отива. Хем понякога те изненадва. Защото за една календарна година в която аз работих някакви неща, карах се с някакви хора, пих някакви неща, писах пълни глупости, отказвах ангажименти и приемах такива, чичо Ичо е имал време да се влюби, да разрюби, както вече уточних по-горе, да се напие на пуст плаж, да тегли майната на всички и да докаже на себе си и океана, че човек е хубаво да е истински навсякъде. Въпреки, че понякога е малко тъжен. А чичо Ичо беше тъжен. Тъжен, че ни вижда. Тъжен, че не може да сподели с нас историите си. Че ние никога няма да бъдем в неговия тъжно-смешен филм. Че ние сме твърдата земя, а изведнъж той се оказа морето. И че ние винаги ще бъдем тук, докато той не е сигурен. А ние ще бъдем тук, защото някой трябва да му плати една малка бира. И да го погледа колко е тъжен, при положение, че вижда приятеблите си за първи път от една година. и може би това е най-тъжното в цялата история. Защото ако човек има възможност да вижда по-често близките си хора, той намя да е толкова тъжен. Не знам… но знам, че чичо Ичо е истински. И винаги ще остане такъв. А на мен майната ми.