понеделник, 9 юни 2008 г.

Една малко тъжна работа, в която един отива да се открие, но се губи. Хубавото е, че не го намира друг…

Преди време една странна жена ме попита дали вярвам в рая. Аз и казах, че Рая имахме едно време в пети клас и бях безумно влюбен в нея, но сега нямам идея къде е. А не, каза жената. Аз говоря за онзи Рай. Аааа- за онзи било. Ами, никой от починалите ми наскоро роднини не ми се е обаждал, за да предаде поздрави или поне да се похвали, че е в рая и там е супер. Виж, и от ада не са звънели. Което хем е супер, хем не е. щот ако са в междинната полоса между двете и ни насам, ни натам. Тъпа ситуация. Обаче никой така и не вдигна телефона да каже – Абе супер сме. В рая сме. Идеално е…
Нямам идея от тези категории. Човек си мре и толкоз. Вапцаров е имал гениално прозрение преди 50 години, че “какво тук значи някаква си личност”.. Нищо не значи сине. И това е факт. Особено личност, която се е изгубила. Изгубена личност. Уж е тук, но я няма. Няма я за самата себе си. Празна. Лишена от вътрешна хармония и усещане за живот. Мислех си, че аз съм тази личност до момента , в който не срещнах нещо подобно. Нещото изглеждаше великолепно и спирам за него до тук, защото ще се изгубя отново. Мисълта имам предвид. Мисълта ще си изгубя. Само да вметна, че Нещото бе изгубило тотално себе си. Изпитваше жестока самота и умопомрачителна болка. То бе изгубило душата си тотално. И плачеше за нея. И за всичко останало. Тогава разбрах, че аз изобщо не съм за изхвърляне и вместо да вървя да си търся душата трябва да отида и да си потърся презервативи. Презервативи не открих, но намерих един великолепен бар, в който прекарах остатъка от нещастния си…не живот, спокойно. Остатъкът от печалния и вечно пиян съботен ден. Прекарах го там. Седнал сам със себе си на един дървен бар. И мислейки си, колко е хубаво ако в този момент Марая Кери може да запее на живо. Там. В метълския бар, в който се намирах. Аз Марая Кери я мразя. От сърце. И от зъби. Щот преди 15 години заради нея ми избиха един зъб. Не на концерт. Просто една жена обичаше Марая Кери, а аз си позволих да мразя и двете и едната ми изби зъб. Без да иска. Така поне казва. Въпреки, че и двамата знаем, че не е така. Зъбът още ми е в устата. Марая Кери още пее. За съжаление.
Марая Кери така и не влезе в метълския бар. Аз така и излезнах от него. Сам. С душа пусната на майната си и някакво особено чувство за изпълнен дълг. Опитах да се изгубя в нещастието на една тълпа, която беше адски щастлива. Аз не съм нещастен. Уви не. Щях да съм щастлив, че съм нещастен. Ма не съм. Просто изгубих себе си в онзи ден. Или душата си, че само за нея говоря. Опитах да се потърся отново малко по-късно. Мисля, че към три часа приз нощта се открих. Или по-скоро се преоткрих, заради солиден грамаж узо и един продавач на гуменки, който ме целуна и каза, че аз съм светлината на живота му. Ако не се беше объркал, мисля че същата вечер щях да се преоткрия като велик хомосексуалист. Но човекът се обърка и с това само затвърди чувството ми на обърканост. Даже ми се извини, че ме е помислил за жена му, с което само още повече ми разгони фамилията. Тогава реших твърдо, че няма да успея да се открия и че трябва да започна по някакъв начин на чисто. Не отначало. А на чисто. Отначало не става. Не можеш да се родиш наново. Или поне аз не съм контактувал с такива хора. На чисто. За да може и душата да се намери. То е ясно, че аз няма да я открия. Аз себе си изгубих, а какво остава за душата ми.
Почти винаги когато човек си губи душата то е заради жена. Независимо дали човекът е жена или е мъж. Душата винаги се губи заради друга жена. Защото самата душа е в женски род. И никога не би се изгубила ако намери мъжкия. Тогава ще се роди и възскръсне. Тя се губи, защото среща жена. Понякога е хубаво да изгубиш себе си, за да откриеш душата си. Но, понякога се случва да изгубиш себе си в опит да откриеш нещастната си душа. Търсиш я в купчини използвани презервативи и фалшиви адреси. Не я намираш и в литраж от алкохол, който само ти прецаква стомаха. Не черния дроб. Стомаха. Черния дроб отдавна е прецакан. За него изобщо не ми пука. Но за стомаха ми. Защото, любовта ми минава оттам. Или поне така твърдят запознати. Аз нямам спомен любовта да ми е минавала от където и да било. Тя просто идва и си отива. Ужасно просто и ясно.
Правя някакви умопомрачителни опити да се открия. Да заровя душата си в алкохол и поквара, за да я накарам да се върне при мен. Нямам идея дали това е начинът. Пробвам. Просто пробвам. И не ми се получава. Определено. Всичко остава на същото равнище. На някакви си метри над морското такова. Само махмурлукът ми е по-силен. Защото нямам душа. Ако имах, тя щеше да ме избави. Както избавя хилядите. Понякога наистина е доста интересно да се изгубиш, за да се преоткриеш. Ако успееш.
Аз продължавам да пробвам.
Извинявайте, че ви изгубих времето.
Приятен ден.
Митко.

5 коментара:

Unknown каза...

Мите, обикновено ме зареждаш с доста позитивна енергия, но сега се натъжих четейки този пост.
Знам за какво говориш. Само че аз се опитвам да не задълбавам в тая тема, че се губя още повече.
Хубаво е да има друга душа, която да помага на твоята да намери пътя към дома.

milena.hot каза...

"Изгуби, за да намериш"..не беше точно така, но и това става. Не винаги като загубиш душата си, е за лошо. Може да си си мислел, че душата ти си е екстра там където е, но щом в един миг тя се изгубва (или изгубва някого), значи нещо не й е било много комфортно там; или на другата душа не й е било комфортно с твоята. Затова пусни душата ти да се загуби на воля, удави я в алкохол без шнорхел, излей я на паважа със снощната салата, размажи я по тялото на някоя напълно непозната и забрави за нея за известно време - за периода на лечението.. После тя сама ще те намери - усмихната, преродена (душата може да се преражда, за разлика от тялото), синеока или черновежда, но напълно чиста и само ТВОЯ.. поне до известно време.. Освободи я от тялото ти, за да отръска от себе си миналото време и да остане в трето лице, женски род, единствено число и най-важното - в сегашно време. Тъй като времето има едно много ценно качество, освен, че лети (което е супер тъпо; летенето де) - то лекува. Лекува отровени души и ги връща обратно; пуска пароструйката, отмива де що има кал и мръсотия и си ти връща душицата чиста като момина сълза...или момина гърда.. Който както му изнася..

Анонимен каза...

хммм... днес не ми е ден, но разказа за това е май доста дълъг.. първия път когато написах това преди да затворя прозореца и да го изгубя безвъзвратно.. а беше хубаво написано :)) ... и ето сега се замислям.. първия път като го написах усещах дори някаква особена свенливост /не пиша на такива места.. понякога на някоя и друга салфетка, лист или в главата си.. май само там напоследък/.. исках да го кажа възможно най-добре и да не те объркам с разпокъсаните си мисли.. но сега по-скоро ядосана от това че се нлага да го пиша отново :)).. хах разбра ме.. може би и с любовта е така .. първите пъти даваме повече .. за това се съмнявам малко в теорията за "клин клин избива" при краищата на нещата между хората.. а сега ще се оитам /макар и не със същата нежност/ да кажа нещата за които си мислех..
предишния път когато се изгубих..
прибрах се на тавана си /тогава там на хубавия малък свободен таван/и седейки на земята сред свещи и слушайки дейв матюс започнах да пиша, шепна.. крещя на едни литове нещата които се биеха из душата ми /малка и тя/.. едно от нещата с които пооцапах листята беше "не искам градини пълни с маниста.. ябълки искам".. последния път когато ми се случи.. беше 6 години след това.. и пак се изгубих /макар че вече уж знаех какво искам.. даже го бях написала../прибрах се както сега взех си няколко бири и седнах под абсорбатора в кухнята запалих цигара и просто се разревах.. не знам кога съм била по-мъдра..от двата пъти.. знам че все още искам да отглеждам и хапвам ябълки..
та така.. макар че май стана малко дълго, надявам се не мого объркано.. исках да ти кажа че това което написах тогава потвърждава теорията ти че любовта мнава през стомаха :)
остани истински :)
целувки ..и ябълки
ДЖ

Анонимен каза...

Аз няма какво да кажа... Успя да изтръгнеш поредната сълза от мен, след като се изгубих в думите ти... Не съм виждала човек, който може да ме разсмее и да ме разплаче едновременно. Чувството, което ме пронизва в момента е неописуемо. Не плача от съчувствие, знам че не искаш това. Плача, защото знам колко е гадно да се загубиш и да не виждаш ясно какво става около теб. Заради онази мръсна кучка Болката, сестра на Душата...
Странно е. Отдавна не съм плакала. Откакто и аз се изгубих. Вече си мислех, че съм безчувствена...
Ти си най - позитивният човек, който съм виждала. И променяш всичко към по - добро, дори и чувствата на хората. И душата ти не се е изгубила. Просто си я дал на някого, който е имал нужда от нея. Но не цялата, защото твоята душа е огромна, като сърцето ти :)

Анонимен каза...

Човек който не се губи, явно притежава картата на душата за лично ползване хаха. Почти винаги е хубаво да срещнеш стар познат, същото е и с душата - загубиш ли я, като я намериш, по-хубаво ти става и знаеш другия път по коя улица да тръгнеш, за да стигнеш там където те водят краката или в случая сърцето.
За това чака да срещнеш твоята си душа, даа си размените няколко думи и пак да се преоткриете (:

Митко. Павлов. Тва е.