Една малко тъжна работа, в която един отива да се открие, но се губи. Хубавото е, че не го намира друг…

Преди време една странна жена ме попита дали вярвам в рая. Аз и казах, че Рая имахме едно време в пети клас и бях безумно влюбен в нея, но сега нямам идея къде е. А не, каза жената. Аз говоря за онзи Рай. Аааа- за онзи било. Ами, никой от починалите ми наскоро роднини не ми се е обаждал, за да предаде поздрави или поне да се похвали, че е в рая и там е супер. Виж, и от ада не са звънели. Което хем е супер, хем не е. щот ако са в междинната полоса между двете и ни насам, ни натам. Тъпа ситуация. Обаче никой така и не вдигна телефона да каже – Абе супер сме. В рая сме. Идеално е…
Нямам идея от тези категории. Човек си мре и толкоз. Вапцаров е имал гениално прозрение преди 50 години, че “какво тук значи някаква си личност”.. Нищо не значи сине. И това е факт. Особено личност, която се е изгубила. Изгубена личност. Уж е тук, но я няма. Няма я за самата себе си. Празна. Лишена от вътрешна хармония и усещане за живот. Мислех си, че аз съм тази личност до момента , в който не срещнах нещо подобно. Нещото изглеждаше великолепно и спирам за него до тук, защото ще се изгубя отново. Мисълта имам предвид. Мисълта ще си изгубя. Само да вметна, че Нещото бе изгубило тотално себе си. Изпитваше жестока самота и умопомрачителна болка. То бе изгубило душата си тотално. И плачеше за нея. И за всичко останало. Тогава разбрах, че аз изобщо не съм за изхвърляне и вместо да вървя да си търся душата трябва да отида и да си потърся презервативи. Презервативи не открих, но намерих един великолепен бар, в който прекарах остатъка от нещастния си…не живот, спокойно. Остатъкът от печалния и вечно пиян съботен ден. Прекарах го там. Седнал сам със себе си на един дървен бар. И мислейки си, колко е хубаво ако в този момент Марая Кери може да запее на живо. Там. В метълския бар, в който се намирах. Аз Марая Кери я мразя. От сърце. И от зъби. Щот преди 15 години заради нея ми избиха един зъб. Не на концерт. Просто една жена обичаше Марая Кери, а аз си позволих да мразя и двете и едната ми изби зъб. Без да иска. Така поне казва. Въпреки, че и двамата знаем, че не е така. Зъбът още ми е в устата. Марая Кери още пее. За съжаление.
Марая Кери така и не влезе в метълския бар. Аз така и излезнах от него. Сам. С душа пусната на майната си и някакво особено чувство за изпълнен дълг. Опитах да се изгубя в нещастието на една тълпа, която беше адски щастлива. Аз не съм нещастен. Уви не. Щях да съм щастлив, че съм нещастен. Ма не съм. Просто изгубих себе си в онзи ден. Или душата си, че само за нея говоря. Опитах да се потърся отново малко по-късно. Мисля, че към три часа приз нощта се открих. Или по-скоро се преоткрих, заради солиден грамаж узо и един продавач на гуменки, който ме целуна и каза, че аз съм светлината на живота му. Ако не се беше объркал, мисля че същата вечер щях да се преоткрия като велик хомосексуалист. Но човекът се обърка и с това само затвърди чувството ми на обърканост. Даже ми се извини, че ме е помислил за жена му, с което само още повече ми разгони фамилията. Тогава реших твърдо, че няма да успея да се открия и че трябва да започна по някакъв начин на чисто. Не отначало. А на чисто. Отначало не става. Не можеш да се родиш наново. Или поне аз не съм контактувал с такива хора. На чисто. За да може и душата да се намери. То е ясно, че аз няма да я открия. Аз себе си изгубих, а какво остава за душата ми.
Почти винаги когато човек си губи душата то е заради жена. Независимо дали човекът е жена или е мъж. Душата винаги се губи заради друга жена. Защото самата душа е в женски род. И никога не би се изгубила ако намери мъжкия. Тогава ще се роди и възскръсне. Тя се губи, защото среща жена. Понякога е хубаво да изгубиш себе си, за да откриеш душата си. Но, понякога се случва да изгубиш себе си в опит да откриеш нещастната си душа. Търсиш я в купчини използвани презервативи и фалшиви адреси. Не я намираш и в литраж от алкохол, който само ти прецаква стомаха. Не черния дроб. Стомаха. Черния дроб отдавна е прецакан. За него изобщо не ми пука. Но за стомаха ми. Защото, любовта ми минава оттам. Или поне така твърдят запознати. Аз нямам спомен любовта да ми е минавала от където и да било. Тя просто идва и си отива. Ужасно просто и ясно.
Правя някакви умопомрачителни опити да се открия. Да заровя душата си в алкохол и поквара, за да я накарам да се върне при мен. Нямам идея дали това е начинът. Пробвам. Просто пробвам. И не ми се получава. Определено. Всичко остава на същото равнище. На някакви си метри над морското такова. Само махмурлукът ми е по-силен. Защото нямам душа. Ако имах, тя щеше да ме избави. Както избавя хилядите. Понякога наистина е доста интересно да се изгубиш, за да се преоткриеш. Ако успееш.
Аз продължавам да пробвам.
Извинявайте, че ви изгубих времето.
Приятен ден.
Митко.