Той си облече шлифера и излезе. Нямаше никакъв смисъл да го облича, но от малък знаеше, че един шлифер никога не е излишен. И затова го облече. Чувстваше се прекрасно. Навън валеше и това още повече затвърди мнението му, че един шлифер никога не е излишен. Настъпи без да иска кучето на съседите, което беше пуснато на свободна оран из градинката. Кучето го погледна с големите си кучешки зъби и опита да му се усмихне. Ама не успя. Какво ти разбира куче от усмивка. Той му се изсмя и го наплю. Кучето го захапа за глезена. След това и двамата бяха доволни и всеки си продължи по пътя. Той се зачуди дали да не си купи една бира, но после реши, че няма да пие и да върви. Некултурно е някак. Пък и може да се задави. А знаеше, че е по-добре да не се задавиш с бира, отколкото да се задавиш. И заради този простичък като вселената факт реши, че не е уместно да си купува бира. Пъхна уморените си ръце в джоба на шлифера и се заби в мрака. И тогава я видя. Видя очите и, които като бормашина пусната на “ударно” се забиха в мозъка му. Помисли че му се привижда нещо или пък си внушава, но се вторачи и отново я видя. Този път цялата. От горе до долу. Това беше най-красивото същество, което той бе виждал някога. Грацията и се разливаше като водопад по мръсната и кална улица, а очите и сякаш фосфорецираха. И го караха да я гледа. И той я гледаше. От малък знаеше, че когато ти се иска да гледаш нещо по-добре да си гледаш отколкото да отминеш, щото после ще те мъчи едно любопитство. Ужас. Лошото бе, че и тя го загледа. Той обаче не се смути. Бе свикнал да го гледат. Обичаше го. Чувстваше се като звезда. Всеки си има своите пет минути слава. Това той го знаеше прекрасно. И това си бяха неговите минути. Понякога бяха просто секунди, но нали са си негови. И никой не може да му ги отнеме. Тя го гледаше изпитателно сякаш искаше нещо. Какво ?! Той нямаше абсолютно никаква представа. Той не искаше нищо от нея. Искаше просто да стои и да я гледа. Да я гледа до такава степен, че няколко дни да не вижда нищо друго освен прекрасните и очи и къдриците, които се спускаха като сняг върху раменете и. В нея имаше нещо загадъчно. Нещо от силата на онези жени, които вече ги няма. Заради които са се водели войни на времето. Може би тогава и мъжете са били по-кът, или са били доста глупави за да проведат военни действия, заради единия нагон, ама такова е било времето. Такива мисли му се въртяха в главата, а момичето не спираше да го гледа. И го гледаше и го гледаше, а стъклените и сини очи ставаха още по стъклени и още по-хубави. И той реши, че това е жената на живота му. Че не иска нищо друго освен тези две очи. Сега и завинаги. Искрено и Лично. Но както става в живота, тролейбус номер 9 застана между тях. Той се повдигна на пръсти, за да види дали момичето ще се качи. Уви, любовта на живота му, силата на разума и пълнотата на чувствата се качи и седна. Но го погледна. О, господи…как го погледна. Сякаш ток премина през цялото му тяло. Той се сгърчи от насладата която изпита и опита да се усмихне. Не успя, защото нещо като оргазъм нахлу навсякъде и разруши бентовете на спокойствието и ценностната система. Тролеят тръгна и тогава той реши да и покаже, че тя е човекът, който е чакал цял живот и който в този момент съдбата му отнема за вечни времена. Съдба в ролятя на тролей с номер 9. Той се усмихна, от гърлото му изкочи едно: Обичам те, отвори шлифера си и затича след тролея.
Очите и се разшириха. Тя се снижи на седалката и заплака.
А той тичаше и тичаше след тролея.
С разтворен шлифер.
Отдолу бе чисто гол.
А някъде там в тъмното висеше със страшна сила мъжествеността му.
Той обичаше да го гледат.
Да…
При това много.
Това бяха неговите пет минути слава.
Защото от малък знаеше, че всеки ги има.
Особено той.