събота, 23 август 2008 г.

Май лефт хенд

( хелоу, ай ем Даниел Дей Люис. Бифор фифтийн иърс агоу, уан дайректор мейк а муви колд – Май Лефт Фууд. Енд ай бикейъм а уърлд стар. Нау, фифтийн иърс лейтър, ай ем глад ту интродюс ю – Май Лефт Хенд. Дис ис нот а секънд парт ъф Май Лефт Фууд. Дис ис дъ стори ъф май лефт хенд. Енджой. дъ сайлънс )


Моята лява ръка се оказа доста по-лява от дясната. Може и да не ви очудвам с това твърдение, но е ужасяващ факт, до който стигнах последните няколко седмици. Просто нямах дясна ръка на разположение. И се наложи да боравя предимно с лявата. Не че дясната е на балкона или захвърлена на дъното на дълбок кладенец с торба цимент около врата. Не. Ама нали имам две ръце, като всяко божие създание направено по Негов образ и подобие. И не дотам по негов образ и подобие реших да си счупя дясната ръка, за да разбера истината за някои полукълба на мозъка, а и за да усетя силата на еволюцията. Усетих само силата на земното притегляне, когато с красотата и финеса на 85-те си килограма полетях към едни плочки. И резултата бе – 30 дни боравене с лявата ръка.
My Left Hand
Здравей лева ръко.
- здрасти Митко.
- Хау ар ю.
- Хау.
В общи линии си поговорихме добре още на първия ден от моето леворъко заточение. Което междувпрочем продължава и в момента. Ти хубаво си четеш тоя текст, ма мен майката ми се еба докато го писах. С левата ръка и един пръст от дясната, че да не товаря много ставата.
Първия ден открих, че ходенето по голяма нужда в действителност си е една много голяма нужда. И когато човек не е свикнал да борави с друга ръка различна от дясната, се превръща в една определено голяма нужда. Имах нужда от още една ръка. Имах нужда от моята си ръка, която да избърше моят си гъз. А не лявата ми ръка, която до момента 29 години спокойно си стоеше на рамото и никой в този свят не подозираше колко е важна тя и каква неземна роля ще играе в живота ми. Обаче се случи така, че Тя трябваше да избърше моя гъз. И Тя не се справи. По-скоро ме омаза целия и след това трябваше да се измие сама. Нещастница.
Даже и ноктите и няма да изгриза. Да и порастнат дълги и да им влиза черно.
Втория и третия ден открих, че с лявата ръка могат да се правят редица повече неща, отколкото с краката например. Ръката започна да заяква и даже придоби нужното самочувствие, че ще успее да се справи сама. Колко бърка милата, ма айде. Не и го казах до петия или шестия ден.
Тогава тя реши, че вече е узряла да замести дясната ръка в едно доста тривиално, но и нужно на всеки мъж занимание. И смея да твърдя, че не се справи. Едно на ръка, че щеше да откъсне обекта, а съвсем друг е въпроса, че го правеше като девственица с чорапогащник. Изобщо не ми беше ок. Разочаровах се. и си дадох обет, че повече няма да ползвам лява ръка за подобни нужди. Тя просто няма никаква сетивност. В нея няма чувство и емоция. В нея имаше една обикновенна агресия. Все едно слагаше корени на моркови в земята. Робот някакъв. Всички спомени са в дясната ръка. И никой не може да я замести, въпреки, че историята знае и други случаи.
След около една седмица лявата ръка вече се чувстваше абсолютен господар на положението. Въпреки, че до последно не успях да и втълпя в главата, че не може да е функционална след като една кансерва не може да отвори и един домат да нареже. Но тя си знаеше своето и дори се опита да пише на компютър. Дадох и шанс. Просто нямах избор. Трябваше да предам този текст, а и имаше и някакви текущи задачи за вършене. Малко ме притеснява, че сега се е възгордяла. Заякнала е доста и мисля, че е по-силна от дясната и ще се опита да я смаже. Но аз ще направя всичко възможно да не позволя това да се случи. Защото, кълна ви се, има неща които трябва да бъдат правени с дясната ръка и за които лявата никога няма да ви разбере.
- ходенето до тоалетна. Дясната знае. Лявата онзи ден ми го защита с ципа на джинсите.
- мастурбирането. Вече се уточнихме защо.
- миенето на зъби. Искам да имам нормални венци. Не унищожени от забиващата се в тях четка.
- спането на една страна.
- къпането. Айде ела се насапунисай ти само с лявата.
И още редица житейски и битови нужди.
Да, когато се налага може и с една ръка, но с две е далеч по-удобно.
И най-вече с дясната е по-удобно.
Лявата ръка не става за нищо.
Тя е просто лява.
До момента, в който не се опита да бъде дясна.
Иф ай уас а мейър
( ако бях майор – свободен превод б.а. )


Всеки иска да е кмет. Но не всеки става. И точно затова е ценно да си кмет. Щот няма много други, като теб. Особено кмет на София втори няма. Не че има втори кмет на Чъпручане, например. Но знаете, че се е случвало на местна почва в местна кръчма, преди местни избори някой добре подгрял с местна ракия да вдигне революция. Ама локална, такава негова си. И да направи временно местно правителство. За една нощ. Да се обяви за втори кмет, втори премиер. Да назначи кабинет от приближените си. Да осъди на доживотен затвор нещастника, който се осмели да му откаже поредните мътни 100 грама шльокавица и да потъне в собствената си утопия. На другия ден с тежък махмурлук да замъкне нещастните си нозе обути в гумени галоши или стари крадени от военното поделение полеви ботуши. И да гласува. И да псува и да гласува. Такива хора избират кметовете. Такива хора стават кметове. Това е по-лошото. Защото, всеки може да облече костюм. Лошото идва, когато вечер го съблича. Когато заговори кръвта. А тя, както знаете кипва лесно. Поне по нашите си географски места. Та такива ми ти работи. Иначе предполагам, че е супер да си кмет. Нямаш много свободно време за близките си. Имаш жесток диапазон за непредвиден секс. Нека някой после да те съди за сексуален тормоз. Работа няма да си намери мръсницата. На 30 километра в диаметър от населеното място. Влизаш директно в телевизиите. Можеш да преспиш и с някоя журналистка. А защо пък трябва да е само една. Кмета и той е човек. И той иска разнообразие, моля ви.
Странното е, че този текст по някакъв начин трябва да се отнесе към София. И то към кмета на София. Такава бе идеята на тези, които ме поканиха да пиша за това. И аз естествено, по някакъв начин трябва да доведа нещата до там. Ако изобщо има смисъл. Защото ми се струва, че текста ще стане ужасно тъжен. Така, както са тъжни всичките сгради в нещастния и мръсен, но толкова обичан от мен град – София. Идват избори. Те са след Димитровден, така че ще бъдат пияни избори. Пияни избори, на пияни хора, избиращи трезви хора пияни за власт. Винаги е едно и също. То за това са избори, иначе щеше да се казва по друг начин. Не ми отива на годините и образованието да размахвам Бареков пръст и Коритарово лицемерие. Просто не ми отива. Бих искал човекът, който се появи в Понеделник сутринта на Московска, да е поне малко повече човек от мен. Да обича града си и да иска да живее в него. И въпреки, че не бе такава идеята на този текст, ще си кажа директно – никога не бих станал кмет. Не бих се кандидатирал дори. Да не се заричам, но не мисля че е нужно. Защото аз съм краен човек. Аз или обичам или мразя и рядко имам средно положение. Нека хората които иската да живеят тук, да си плащат за това и да обичат града си. Нека знаят, че това което рушат и чупят после те ще си го платят във вид на такси и данъци. Нека има гражданство под някаква форма. Идеята е безумна погледнато реално в коя година живеем. Но аз не искам да си плащам такса смет, а нещастника, който живее до мен да се изсира пред блока или в асансьора и да се налага да му чистя лайното, което също говори с акцент. Аз нямам нищо против хората. Имам против неспазването на правилата и елементарната човешка търпимост, етичност и по-дяволите елементарното възпитание. Ясно ми е, че тук има работа. Така и ще бъде. Но този град се задъхва бе хора. Дайте да радвижим и околните градове. Те също имат нужда да живеят. А аз искам да живея по-спокойно тук – където съм се родил. Не искам да бягам. Защото знам кой ще дойде на мое място. И това е адски тъжно. И в край на сметка нищо не опира до шибания кмет. Никой не му пука кой е кмета. Всеки иска да има работа, да са чисти улиците, да има въздух, да има зеленина, да има спокойствие, да няма задръствания, да не серат кучетата по улиците и ако може да не хапят, да няма толкова престъпления по улиците, да няма смок, да не му спускат гумине на колата пред кооперацията, да не му говорят на неразбираем древен език в хлебарницата, да не се чувства длъжен на всеки му, да няма хиляди други неща, които са повече от тези, които ги има. Това е мама му стара. Извинявам се за тона, но помислете реално. Дали ще ме управлява пожарникар, генерал или бивш подуправител на БНБ…Какво значение има бе хора. Важното е да е човек. И да обича София, така както вие я обичате. Защото ние ще си изберем този човек. А може и да не го правим. И нямям идея ако не си изберем кмет какво следва. Чисто юридически не ми е ясно ако вземем да теглим една майна на всичко и не отидем да гласуваме, нито първия път нито никога. Да ги оставим те да си се разберат. Лошото е, че в такива ситуации идва Доган.
Приятен ден и успех на изборите.
Аз ще гласувам.
След тежък Димитровден.
До скоро.
Той си облече шлифера и излезе. Нямаше никакъв смисъл да го облича, но от малък знаеше, че един шлифер никога не е излишен. И затова го облече. Чувстваше се прекрасно. Навън валеше и това още повече затвърди мнението му, че един шлифер никога не е излишен. Настъпи без да иска кучето на съседите, което беше пуснато на свободна оран из градинката. Кучето го погледна с големите си кучешки зъби и опита да му се усмихне. Ама не успя. Какво ти разбира куче от усмивка. Той му се изсмя и го наплю. Кучето го захапа за глезена. След това и двамата бяха доволни и всеки си продължи по пътя. Той се зачуди дали да не си купи една бира, но после реши, че няма да пие и да върви. Некултурно е някак. Пък и може да се задави. А знаеше, че е по-добре да не се задавиш с бира, отколкото да се задавиш. И заради този простичък като вселената факт реши, че не е уместно да си купува бира. Пъхна уморените си ръце в джоба на шлифера и се заби в мрака. И тогава я видя. Видя очите и, които като бормашина пусната на “ударно” се забиха в мозъка му. Помисли че му се привижда нещо или пък си внушава, но се вторачи и отново я видя. Този път цялата. От горе до долу. Това беше най-красивото същество, което той бе виждал някога. Грацията и се разливаше като водопад по мръсната и кална улица, а очите и сякаш фосфорецираха. И го караха да я гледа. И той я гледаше. От малък знаеше, че когато ти се иска да гледаш нещо по-добре да си гледаш отколкото да отминеш, щото после ще те мъчи едно любопитство. Ужас. Лошото бе, че и тя го загледа. Той обаче не се смути. Бе свикнал да го гледат. Обичаше го. Чувстваше се като звезда. Всеки си има своите пет минути слава. Това той го знаеше прекрасно. И това си бяха неговите минути. Понякога бяха просто секунди, но нали са си негови. И никой не може да му ги отнеме. Тя го гледаше изпитателно сякаш искаше нещо. Какво ?! Той нямаше абсолютно никаква представа. Той не искаше нищо от нея. Искаше просто да стои и да я гледа. Да я гледа до такава степен, че няколко дни да не вижда нищо друго освен прекрасните и очи и къдриците, които се спускаха като сняг върху раменете и. В нея имаше нещо загадъчно. Нещо от силата на онези жени, които вече ги няма. Заради които са се водели войни на времето. Може би тогава и мъжете са били по-кът, или са били доста глупави за да проведат военни действия, заради единия нагон, ама такова е било времето. Такива мисли му се въртяха в главата, а момичето не спираше да го гледа. И го гледаше и го гледаше, а стъклените и сини очи ставаха още по стъклени и още по-хубави. И той реши, че това е жената на живота му. Че не иска нищо друго освен тези две очи. Сега и завинаги. Искрено и Лично. Но както става в живота, тролейбус номер 9 застана между тях. Той се повдигна на пръсти, за да види дали момичето ще се качи. Уви, любовта на живота му, силата на разума и пълнотата на чувствата се качи и седна. Но го погледна. О, господи…как го погледна. Сякаш ток премина през цялото му тяло. Той се сгърчи от насладата която изпита и опита да се усмихне. Не успя, защото нещо като оргазъм нахлу навсякъде и разруши бентовете на спокойствието и ценностната система. Тролеят тръгна и тогава той реши да и покаже, че тя е човекът, който е чакал цял живот и който в този момент съдбата му отнема за вечни времена. Съдба в ролятя на тролей с номер 9. Той се усмихна, от гърлото му изкочи едно: Обичам те, отвори шлифера си и затича след тролея.
Очите и се разшириха. Тя се снижи на седалката и заплака.
А той тичаше и тичаше след тролея.
С разтворен шлифер.
Отдолу бе чисто гол.
А някъде там в тъмното висеше със страшна сила мъжествеността му.
Той обичаше да го гледат.
Да…
При това много.
Това бяха неговите пет минути слава.
Защото от малък знаеше, че всеки ги има.
Особено той.
“Blowjob is all around”


Дали известнвите правят повече секс от нормалните хора?!
И кой по дяволите го прави с известните ?!
Снимки ни дайте, снимки…..
В България има прекалено малко хора. И за съжаление тук всички се познават, откъдето идва да заключа, че тук всички са известни. Пет милиона ВИП персони се разхождат из прекрасната територия наречена България. Разхождат се и искат да станат още по-известни. А за какво ?! Това никой не знае. Дори и те. А всичко е заради единия секс.
Да правиш секс с известен е нещо престижно може би ?! Или очакванията са за полова мощ равносилна на обществената. Ако е така то хора като Боян Биолчев например, щяха да са секс машини. А може би са. Кой знае… Във всеки случай аз не.
Секса с известен донакъте те изстрелва в оная орбита, в която почти всеки иска да попадне. При онези, за които всички говорят. При онези дето нямат личен живот и това се струва на останалите супер привлекателно. При онези дето не могат да си позволят да забият един шамар на досадно парвеню на още по-досадно парти, поради простата причина, че има твърде много свидетели и може да се стигне до съд. Но в такива случаи тоалетната помага много. Там можеш да го биеш нещастника до пълни самопризнания. Да съжалява, че се е родил педераст. Душевен имам предвид. Щот знаете -педераст е хетеросексуален мъж, който се държи като путка. Другото си е обикновен гей. Но да не се отделям от темата, че като тръгна настрани и няма спиране.
Та стигнахме до извода, че в общи линии секса с известен те прави и теб такъв. Ако известния потвърди естествено. Защото има хиляди нещастници, които са проверили мъжкото достойство на бая общественици по тоалетни и санитарни помещения и след това общественикът ги е оставил в миманса. Не е потвърдил тезата на ищеца, дет се казва. И така секса си остава между тях. А това не е целта на неизвестния. Или неизвестната. Номера е задоволеният да се похвали или поне да засвидетелства внимание, така че околните да разберат за прекараните в щастие 3-4 минути. Но какво внимание мила. За едната френска любов ли ?! Не ставай смешна, че френската любов е навсякъде. Даже и песен има. “Blowjob is all around”…..За едната френска любов никой няма да те прослави мила. Независимо от качеството. Съжалявам. Трябва усърдие и постоянство. Питай препатили. И ако до този момент се въртя около тезата,че секса с известен в общи линии помага то секса с неизвестен си е цяло предизвикателство от страна на известния. Въпреки, че известните имат навика да се съвокупляват помежду си, като по този начин увеличават слуховете и митовете около себе си. Пък дали им харесва секса със себеподобни не знам. Ако ги питате сигурно ще излъжат. Заради егото си, не заради друго. А и за да пазят егото на себеподобния. Колегиалност.
Аз с известни не съм спал. Въпреки, че се е случвало известин да спят с мен. Лошото е, че от това аз не станах известен. Но и не ми е била такава нагласата. Самата идея, че можеж да правиш животински секс с тая дето я дават по телевизията, те кара да се чувстваш поне малко бог. Или поне за малко. Вагинален или анален господ. От теб зависи. За съжаление понякога секса с известен може и да разочарова неизвестния. Особено ако известния е прекалил с нещо. Тогава борбата е неравна, а резултата плачевен. Затова моля те, когато набележиш обект, виж дали има достатъчно свидетели, както и прецени ситуацията и приоритетите си. Защото нито една френска любов не бива да отива нахалост. Все пак ще ставаш известна нали ?! На кой му пука как. а известинте не ги мисли. Те си правят секс. и ще продължават да го правят. На пук. На мен, на теб и на всички. Защото това им е работата. Нашата е да гледаме. За съжаление.
Митко. Павлов. Тва е.